— Съжалявам, че излагам теб и клана ти на опасност — бяха първите думи на Дуротан.
Дуумхамър отхвърли извинението с едно махване на ръката:
— Ако смъртта реши да дойде за нас, ние сме готови да я посрещнем с чест — той покани гостите си да седнат и със собствените си ръце поднесе на стария си приятел бут от току-що убита плячка, от който капеше прясна кръв. Месото беше съвсем топло. Дуротан кимна одобрително, впи зъби в сочната плът и отхапа огромен къс. Драка последва примера му, после протегна окървавените си пръсти към бебето. Детето охотно засмука сладката течност.
— Красиво и силно момче — каза Дуумхамър.
Дуротан кимна.
— Да, един ден той ще стане добър водач на моя клан. Но сега трябва да обсъдим нещо друго. Все пак не сме изминали целия този път, само за да се възхитиш на сина ми!
— Слушам те, вожде на клана Фростулф.
— Искам да поговорим за Гул’дан и неговото предателство спрямо нашия народ!
— Преди години ти изрече доста неясни думи — припомни Дуумхамър.
— Трябваше да защитя своя клан, пък и не бях сигурен дали подозренията ми са верни, докато Гул’дан не ни изпрати в заточение — отвърна Дуротан. — Неговото бързо и сурово наказание доказа, че това, което бях чул, е истина. Изслушай ме, стари приятелю, а после ще отсъдиш сам за себе си.
С приглушен глас, за да не го чува охраната, Дуротан започна да говори. Той разказа на Дуумхамър всичко, което знаеше — за сделката с повелителя на Пламтящия легион, за гнусния произход на силите на Гул’дан, за предателството на Съвета в сянка спрямо клановете, за безчестния край, очакващ всички орки, които щяха да бъдат използвани като стръв от демоничните сили. Дуумхамър слушаше и се опитваше лицето му да не издава завладялата го ярост. Но в широкия му гръден кош сърцето удряше ребрата като прословутия му чук върху човешка плът.
Възможно ли бе това? Звучеше като измишльотина, родена в ума на побъркан от многото битки ветеран. Демони, тъмни сделки… Но все пак думите излизаха от устата на самия Дуротан — един от най-мъдрите, свирепи и горди вождове. Ако ги беше чул от някой друг, щеше да ги нарече лъжи или глупости. Но Дуротан беше заточен заради тези свои изказвания и това придаваше достоверност на разказа му. Освен това Дуумхамър неведнъж беше доверявал живота си на този велик оркски главатар.
Имаше само един извод — словата на Дуротан бяха верни. Когато старият му приятел свърши да говори, Дуумхамър посегна към месото, откъсна нова хапка и я задъвка бавно, докато съзнанието му работеше трескаво, опитвайки се да осмисли всичко, което беше чул току-що. Накрая бойният вожд преглътна и заговори тихо:
— Вярвам ти, стари приятелю. Искам да те уверя, че няма да се примиря с плановете на Гул’дан за нашия народ. Ще се изправя срещу мрака заедно с теб.
Видимо развълнуван, Дуротан протегна своята десница. Дуумхамър я стисна здраво.
— За мен би било чест да те приютя, но и ти самият знаеш, че би било опасно да останеш в този стан — каза Дуумхамър, докато се изправяше. — Ще пратя с вас един доверен воин от личната ми охрана, който да ви заведе на сигурно място. Там тече бистър поток, а по това време на годината горите са пълни с дивеч и няма да останете гладни. Ще направя точно това, което поиска, и щом настъпи моментът, двамата с теб ще бъдем рамо до рамо, когато убиваме предателя Гул’дан.
Придружаващият ги воин не промълви нито дума, докато ги водеше от лагера към околните гори. Сечището, на което спряха, беше уединено и потънало в зеленина. Дуротан чуваше веселото бълбукане на близък ручей.
Той се обърна към Драка:
— Знаех си, че мога да имам доверие на стария си приятел. Не след дълго ще…
Думите замръзнаха на устата му. Беше дочул друг звук, отчасти заглушен от ромона на близкото поточе. Съчка беше изпукала под нечий крак…
Нададе бойния си вик и посегна към секирата. Но още преди да хване дръжката, убийците се нахвърлиха върху него. Някъде встрани Дуротан чу острия, гневен рев на Драка, но нямаше възможност да й се притече на помощ. Успя да зърне как Шарптут скочи върху един от нападателите и го повали на земята.
Враговете се бяха промъкнали крадешком, без да спазват изискванията на честта и законите на лова, които бяха задължителни за орките. Това бяха наемни убийци — най-долните и най-презрените, гнусни като червеи в пръстта. Те го бяха наобиколили отвсякъде и макар че мълчаха, оръжията им говореха красноречиво.