Една брадва се заби дълбоко в лявото бедро на Дуротан и той залитна на една страна. Топла кръв се стече по крака му, но той се извъртя и посегна да удуши своя нападател с голи ръце. Взря се в лицето му — нямаше и следа от добрия, честен оркски гняв. Всъщност липсваха всякакви емоции. Противникът му надигна отново брадвата. С последни сили Дуротан сключи ръце около гърлото на орка. Онзи изтърва брадвата и се опита да откопчи дебелите, здрави пръсти на вожда, които стискаха предателския му врат.
Разнесе се кратък, изпълнен с болка вой, последван от тишина. Шарптут бе паднал сразен. Не беше нужно Дуротан да поглежда към него, за да разбере, че старият му спътник е мъртъв. Някъде встрани Драка сипеше обиди върху орка, който се опитваше да я съсече. А след това се чу нов звук, който накара могъщия воин да потръпне от страх — това бе ужасеният писък на неговия син.
„Няма да позволя да убият сина ми!“.
Тази мисъл и дивият гняв вляха нови сили в тялото на Дуротан. Той скочи и успя да затисне омразния си враг под своето силно тяло. Наемният убиец започна да се гърчи от ужас. Вождът стисна още по-здраво с две ръце и с удовлетворение усети пропукването на счупения врат под дланите си.
— Не! — Гласът на продажния воин, орка, който ги беше завел до тази клопка, звучеше пискливо, почти като на човек, при това обзет от страх. — Не! Аз съм един от вас! Поръчаха ви да убиете само тях…
Дуротан погледна навреме, за да види как един огромен орк замахна със своя дълъг меч, голям почти колкото него, описвайки прецизна дъга. Воинът от личната охрана на Дуумхамър нямаше никакъв шанс да се спаси. Оръжието разсече плавно неговия врат и отрязаната му глава прелетя край Дуротан. По лицето на мъртвия предател се четеше изненада.
Вождът се хвърли да помогне на своята самка, но откри, че вече бе закъснял.
Изрева от гняв и първична тъга, когато видя своята Драка — съсечена на парчета, разхвърляни сред локви кръв върху горската шума. Убиецът й стърчеше край нейните останки и веднага насочи вниманието си към Дуротан, когато видя как той се препъва немощно към него.
В честна битка вождът би могъл да се справи с всеки от тримата си противници поотделно, а може би дори и заедно. Но със сегашните си тежки рани и без да разполага с друго оръжие, освен с голите си ръце, той знаеше, че го очаква неминуема гибел. Дори не направи опит да се защити.
Вместо това, някакъв дълбоко вкоренен инстинкт го накара да посегна към малкия вързоп, в който беше синът му.
Внезапно от дясното му рамо шурна фонтан от кръв. Замаян от шока, той зяпна невярващо към своята ръка, паднала на земята. Рефлексите му бяха забавени от загубата на кръв и преди още да реагира, лявата му ръка бе отсечена също тъй брутално и сега двата крайника потръпваха долу почти един до друг. Гнусните червеи дори нямаше да му позволят да подържи сина си за последен път…
Раненият крак престана да го държи. Дуротан се срути напред. Лицето му беше на сантиметри от неговия син. Сърцето на могъщия воин изтръпна, когато видя изражението на учудване и ужас върху бебешкото личице.
— Вземи… детето — прошепна дрезгаво той, удивен, че все още може да говори.
Наемният убиец се наведе, за да може да го види Дуротан, и се изплю в очите му. Дуротан изпита страх, че врагът ще прободе детето пред собствените му очи.
— Ще оставя твоето изчадие на горските зверове — изръмжа убиецът. — Може пък и да поживееш достатъчно дълго, за да видиш как го разкъсват и лапат на парчета.
Единственият оцелял враг изчезна също толкова мълчаливо, както се беше появил. Дуротан примигна зашеметен и объркан, а последната кръв изтичаше на ручеи от неговото тяло. Опита се да се раздвижи и отново не успя. Гледаше с размътен поглед към сина си. Бебето размахваше във въздуха своите дребни, свити юмручета, а гърдите му се повдигаха и спускаха в такт с отчаяните му писъци.
„Драка… любима моя… Мой невръстни сине… Толкова съжалявам…“
Погледът му помътня. Образът на детето започна да избледнява. Дуротан, вождът на клана Фростулф, умираше благодарен на съдбата, която поне му бе спестила ужасната гледка на хищните горски зверове, изяждащи сина му жив.
— В името на Светлината, какъв е този шум! — младият Тамис Фокстън5 сбърчи чело от звука, който отекваше из цялата гора. — Спокойно можем да обръщаме назад, лейтенант. Това пищене сигурно е изплашило всеки дивеч, който би си струвало да преследваме.