Започнаха да му се явяват видения. Трал се стряскаше, когато от някоя снежна преспа изскачаше Еделас Блакмуър, крещеше нещо с грубия си глас и размахваше оголен меч. Оркът дори подушваше издайническата миризма на вино от дъха му. Хвърляха се един срещу друг в люта схватка. Трал падаше от изтощение и нямаше сили да отбие следващия удар на генерала. Едва тогава призракът изчезваше, най-често омразният образ се преобразяваше в безобидна скала или изкривено, изсъхнало дърво.
Имаше и по-приятни видения. Понякога Хелскрийм идваше да го спаси и му запалваше сгряващ огън, който бързо изчезваше, щом Трал протегнеше ръце към него. В други случаи негов спасител беше сержантът, който мърмореше, че все трябвало да търси изчезналите си новобранци, и го завиваше с дебело, топло наметало. Най-сладката, но и най-горчива халюцинация беше Тарита. В големите й сини очи се четеше съчувствие, устните й отронваха утешителни слова. Понякога тя почти успяваше да го докосне, преди да се стопи и да изчезне от погледа му.
Трал се напрягаше да върви все напред и напред, докато една сутрин разбра, че просто не може да продължи. Направи поредната крачка и се подготвяше с усилие за следващата, когато тялото му се прекатури напред, сякаш по някакво свое необяснимо желание. Волята му издаваше заповеди да стане, да продължи, но неговото изтощено и измръзнало тяло отказваше да се подчини. Снегът вече не му се струваше студен. Беше му… толкова топло и уютно. Въздъхна и затвори очи.
Лек шум го накара да погледне отново. Не, това сигурно беше поредната илюзия на неговото изтощено съзнание. Трал се загледа безучастно към стоящата пред него глутница вълци с толкова бяла козина, колкото и снегът около тях. Бяха го обградили в кръг, стояха мълчаливо и го гледаха с очакване. Беше му интересно как ли ще се развие това ново и необичайно видение. Дали зверовете щяха да го нападнат, или щяха просто да изчезнат, без да го докоснат? А може би щяха да си чакат така, докато той изпадне в плен на безсъзнанието?
Три мрачни фигури се извисиха зад вълците. О, сигурно това също бяха видения. Точно тези не го бяха посещавали досега. Съществата бяха увити в дебели кожи от главата до петите. Изглежда им беше топло, но сигурно не чак толкова колкото на него. Лицата им бяха скрити в обточени с кожа качулки, но Трал успя да различи стърчащите напред широки челюсти. Като прибави към тях и огромния ръст на новодошлите, лесно се досети, че това са орки.
Този път младият воин се разгневи на своето съзнание. Вече беше свикнал с всякакви халюцинации, но сега се страхуваше, че ще умре, преди да е задоволил любопитството си. Какво ли му гласяха тези нови въображаеми личности?
В този миг очите му се затвориха и светът около него спря да съществува.
— Мисля, че вече е буден — гласчето беше нежно и тънко. Трал се размърда и повдигна натежалите клепачи на очите си.
Едно оркско дете се беше надвесило любопитно над него. Трал отвори по-широко очи, за да огледа момчето. Сред клана Уорсонг нямаше малки орки. Хелскрийм му беше обяснил, че неговите бойци се оттеглили след няколко поредни люти битки, които стопили броя им, а децата измрели първи, защото не издържали на тежките условия по време на отстъплението.
— Здравей — каза Трал на оркски, но от устата му излезе само дрезгав шепот. Момчето подскочи уплашено, а после се засмя.
— Наистина е буден! — извика детето и побягна нанякъде. В полезрението на Трал изникна нов орк, който явно беше преживял много зими.
Типичните оркски черти сякаш бяха нарочно подчертани по неговото престаряло лице. Долната му челюст беше провиснала, зъбите му бяха по-жълти от тези на Трал, голяма част от тях липсваха или бяха изпочупени. Очите му бяха със странен млечнобял цвят и в тях не се виждаха зеници. Тялото на този орк беше изкривено и прегърбено. Беше почти толкова нисък, колкото и детето, но самото му присъствие накара Трал да се стегне инстинктивно.
— Хм — каза старият орк, — тъкмо бях почнал да мисля, че ще умреш, млади момко.
Трал усети пристъп на раздразнение.
— Съжалявам, че съм те разочаровал — отвърна той.
— Нашият неписан закон на честта ни задължава да помагаме на изпадналите в нужда — продължи оркът, — но винаги е по-лесно, ако се окаже, че помощта ни не е пристигнала навреме. Така остава едно гърло по-малко за хранене.
Трал беше слисан от искрената грубост на другия, но предпочете да замълчи.