Старецът усети съмнението на своя гостенин — как така някаква си пелена му беше „проговорила“?
— И каква беше задачата, която е струвала живота на моите родители? — попита младежът.
Дрек’Тар още не беше готов да говори за това.
— Може би ще ти разкажа някога. Но сега имаме други проблеми. Ти ме поставяш в затруднено положение, Трал. Идваш през най-тежкия от всички сезони и като членове на твоя клан ние сме длъжни да те приемем. Но това не означава, че ще получаваш топлина, храна и подслон, без да правиш нещо за останалите.
— Не съм дошъл тук, за да лентяйствам — обиди се Трал. — Аз съм силен. Мога да работя здраво, да ходя на лов. Мога да ви предам уменията на хората и да ви науча да се биете по-добре срещу тях. Мога…
Дрек’Тар вдигна повелително ръка и прекъсна неспирното бърборене на младежа. Беше се заслушал в огъня, който му нашепваше нещо. Шаманът се наведе, за да чува по-ясно думите.
Старецът бе направо смаян. От всичките природни стихии, Огънят беше най-своенравен. Шаманът трябваше да изпълнява ред ритуали, с които да го умилостиви, преди да се обърне към него за съвет или помощ. Дори тогава елементът рядко благоволяваше да отрони повече от една-две думи. А сега Огънят му беше заговорил сам… за Трал!
В съзнанието му се вляха образите на смелия Дуротан и на прекрасната и неудържима Драка и Дрек’Тар заговори с тях в ума си:
„Все още ми липсвате, стари приятели, а ето че вашата кръв се завърна при мен. Синът ви дойде и дори Духът на огъня говори с респект за него. Но аз не мога веднага да му поверя жезъла на водачеството… Не и когато е толкова млад, още непроверен… и толкова човекоподобен!“.
— След като баща ти не се върна, водач на клана Фростулф станах аз — каза Дрек’Тар след дълго мълчание. — Приемам твоето предложение да помагаш, Трал, сине на Дуротан. Но ти ще трябва да докажеш, че заслужаваш мястото си в племето.
Шест дни по-късно, Трал си пробиваше път през снежната виелица, връщайки се към лагера на племето. На рамото му тежеше голямо животно с дълга козина, което беше убил с помощта на белите вълци. Започна да се чуди дали животът, който беше водил по време на робството, не беше по-лесен.
Побърза да прогони тази мисъл от ума си. Най-накрая мечтата му се беше сбъднала — сега поне живееше сред своя народ. Е, все още не го бяха опознали добре и някои от новите му съплеменници се отнасяха към него враждебно, а гостоприемството им беше сякаш неохотно. Винаги получаваше храна последен, преди него се хранеха дори и вълците. Спеше на най-студеното място, завиваше се с най-тънкото одеяло, ходеше на лов с най-лошите оръжия и винаги му даваха най-черната и трудна работа. Без да се противи, Трал вършеше всичко, което му казваха — почистваше ямите за отпадъци, дереше животните, които ловците убиваха, носеше дърва за огъня и го поддържаше. Работеше смирено, защото разбираше, че го подлагат на това изпитание, за да се уверят, че той не е дошъл при клана Фростулф с надеждата, че ще го носят на ръце.
Поне белите вълци му правеха компания сред тези виелици.
Вечерта, докато седяха край огъня, Трал попита шамана какво свързва вълците с орките. При хората беше виждал много опитомени животни, но тук връзката изглеждаше по-различна и сякаш по-дълбока.
— Така е — отвърна старецът. — Вълците не са опитомени, не и по начина, по който ти разбираш думата. Аз ги поканих и те дойдоха, за да станат наши приятели. Това е част от ролята на шамана. Ние сме свързани с нещата в природата и се стараем винаги да бъдем в хармония с нея. За целия ни клан е полезно това, че вълците станаха наши спътници. Те ловуват с нас, дават ни от топлината си, когато дрехите не смогват да ни сгреят, предупреждават ни за непознати, както направиха, когато дойде ти. Нали знаеш, че щеше да загинеш, ако, нашите приятели не те бяха открили? Ние сме привързани към вълците и се грижим да бъдат добре нахранени, лекуваме техните рани и пазим малките им от могъщите планински орли.
Дрек’Тар подхвърли още една цепеница в пращящия огън и продължи:
— Сключихме подобен съюз и с козите, макар че те не са толкова умни, колкото вълците. Те ни дават своята вълна и мляко. В най-тежките времена се случва някоя от тях да пожертва живота си, за да ни нахрани. В замяна на това ние ги защитаваме. Те са свободни да нарушат уговорката, когато пожелаят, но нито една от тях не го е правила през последните тридесет години.