Младежът вдигна поглед към Дрек’Тар, но шаманът поклати глава отрицателно.
— Твоето изпитание още не е приключило — каза той.
Внезапно в Трал нахлу нов могъщ прилив на сили, който го разтърси от главата до петите. Той извика задавено. Разбира се, как беше могъл да забрави петата природна сила!
Духът на живота.
„Ние сме Духът на живота, същността и душите на всички живи същества. Ние сме по-могъщи от всички останали. Надминаваме по сила дори трусовете на Земята, ветровете на Въздуха, пламъците на Огъня и потопите на Водата. Говори, Трал, и ни кажи защо смяташ, че си достоен за нашата помощ!“.
Трал напълно забрави да диша. Беше завладян от бушуващите в него енергии. Отвори очи и видя как из въздуха се носеха бледи бели сенки. Вълк, коза, орк, човек, елен… Осъзна, че това бяха душите на живите създания. Усети как у него се надига вълна от отчаяние при мисълта, че беше длъжен да се грижи за всички тях — те бяха толкова много!
Духовете един след друг изпълваха ума и сърцето му и бързо го напускаха. Трал се чувстваше смазан от дългата им върволица, но се стегна, съсредоточи вниманието си и се постара да посрещне подобаващо всеки посетител и да покаже своето уважение. Дори неговите огромни жизнени сили се оказаха недостатъчни за тази тежка задача и той падна на колене. Усещаше главата си тежка като камък.
Нежна мелодия се разнесе наоколо и Трал се огледа.
Сега сенките се носеха из въздуха в спокоен танц и той разбра, че го одобряват и смятат за достоен. Призрачен елен подскачаше край него. През целия си живот от тук насетне, когато отхапеше къс еленско месо, Трал щеше да усеща неговия Дух и щеше да му благодари за това, че го е нахранил.
Следваше Духът на орките и той изпита сродство с всеки орк, който се беше родил някога под слънцето.
Човешкият Дух напомняше повече за сладостното присъствие на Тарита, отколкото за черната жестокост на Блакмуър, макар в това видение да се преплитаха както ярки, така и мрачни, тъмни сенки.
Техният танц му показа още нещо: нещата в живота бяха свързани и ако някой шаман опиташе да разкъса тези нишки, без да проявява внимание и уважение към Духовете, делото му бе обречено на провал.
Скоро всички духове изчезнаха и пред Трал остана да трепти единствено въздухът, празен и чист. Останал без сили, младият шаман се строполи напред. През целия си живот не се бе чувствал толкова изтощен и слаб. Върху рамото си усети успокоителната ръка на Дрек’Тар. Старецът му помогна да се изправи.
— Браво на теб, дете мое — проговори Дрек’Тар, а гласът му трепереше от вълнение. — Надявах се да те приемат… Трябва да знаеш нещо: за последен път нов шаман бе посветен преди много десетилетия. Сега сме останали едва неколцина, всичките старци като мен. Духовете ни бяха сърдити заради черната сделка на нашите магьосници и мощта, която те използваха за порочните си цели. Страхувах се, че стихиите са решили никога повече да не помагат на недостойния ни народ. Сега разбрах, че те са чакали да се появи някой с чисто сърце, който да заслужава даровете им. Ти си първият от дълги години, на когото те оказват тази чест. Освен това, искам да знаеш още нещо: през целия си живот не съм виждал по-силен шаман от теб, а ти едва сега започваш да се учиш.
— Аз… аз смятах, че духовете ще ме изпълнят с усещане за надмощие — заекна Трал с отпаднал глас. — А вместо това… се чувствам толкова смирен…
— Точно това те прави достоен — Дрек’Тар погали бузата на Трал. — Дуротан и Драка биха се гордели с теб.
Четиринадесет
С подкрепата, която духовете му бяха обещали, Трал се чувстваше по-уверен от всякога. Дрек’Тар продължаваше да му разкрива тайните на шаманството и сега упражняваха различните „призиви“, както ги наричаше възрастният орк.
— Магьосниците биха ги определили като заклинания — обясняваше той на Трал, — но ние, шаманите, им казваме просто „призиви“. Отправяме молби към силите на природата, а те ни отговарят, когато сметнат за добре.
— Случвало ли се е някога да не отговорят? — попита Трал.
Дрек’Тар замълча.
— Да — отвърна бавно той. Те седяха в пещерата на стареца и разговаряха до късно през нощта. Трал ценеше много тези разговори и винаги след тях се чувстваше просветлен.