Лейтенант Еделас Блакмуър6 хвърли мързелив поглед към личния си прислужник.
— Нищо ли не си запомнил от това, на което се опитвам да те науча, Тамис? — провлечено каза той. — Целта е не толкова да осигурим вечеря, колкото да изчезнем за малко от проклетата крепост. Нека това нещо си вряка, колкото си иска — той посегна към дисагите зад себе си. Бутилката беше студена и сякаш прилепна в ръката му.
— Ловната ви чаша, сър? — Тамис, въпреки забележките на Блакмуър, беше отличен слуга. Той протегна малката чаша с формата на драконова глава, която висеше закачена на седлото му. Ловните чаши бяха създадени специално за използване в полеви условия и бяха без плоска основа. Блакмуър се поколеба, но не я пое:
— Ненужно усложняваме нещата — той издърпа тапата със зъби, хвана я с ръка и впи устни в гърлото.
Ах, това си го биваше. Алкохолът си проправи гореща пътека към стомаха. Блакмуър изтри устни, запуши бутилката и я върна в дисагите. Не обърна никакво внимание на загрижения поглед на Тамис. Какво му влизаше в работата на един слуга колко пие неговият господар?
Еделас Блакмуър се беше издигнал в обществото благодарение на невероятните си умения да разсича редиците орки на бойното поле, сякаш просто косеше сено. Началниците му смятаха, че това се дължи на неговата сръчност и големия му кураж. Блакмуър би могъл да им каже, че смелостта му донякъде беше от течно естество, но пък каква бе ползата да си признава.
Славата му на оркоубиец и неговият ослепителен външен вид го правеха любимец на жените. Висок и красив, с черна коса, дълга до раменете, със стоманеносини очи и къса, грижливо оформена козя брадичка, той беше от типа войник герой. Компаньонките му винаги напускаха неговото легло леко натъжени и доста помъдрели, а често и разкрасени с някоя и друга синина. Позволяваше си всякакви волности — за него винаги имаше жени в изобилие.
Острото пищене вече беше започнало да го дразни:
— Не си отива — изръмжа Блакмуър.
— Може да е някое ранено същество, сър, и да не може да се движи — предположи Тамис.
— Тогава да го намерим и да го избавим от неговите мъки — отвърна Блакмуър. Той срита по-силно Найтсонг7, своя скопен кон със загладен косъм, черен като името си, и пое в галоп към източника на неприятното цвърчене.
Найтсонг спря внезапно и Блакмуър, въпреки че беше отличен ездач, едва не прелетя над главата на животното. Мъжът изруга ядно и удари коня си по врата, но внезапно млъкна, когато видя какво бе накарало добичето да спре толкова бързо.
— Благословена да е Светлината! — прошепна уплашено Тамис, който яздеше зад господаря си на малко сиво пони. — Какво клане…
Четирима орки и един огромен бял вълк лежаха насечени по земята. Блакмуър разбра, че са били убити скоро — още не се усещаше вонята на разложено, но кръвта вече се беше съсирила. Телата бяха на трима мъжкари и една женска. Проклети орки — какви животни бяха само! Ако тези зверове се избиваха един друг по-често, щяха да спестят доста неприятности на войниците като него.
Нещо се размърда в тревата и Блакмуър най-сетне разбра откъде се разнасяха жалостивите писъци. Това беше най-грозното същество, което някога бе виждал… оркско бебе, повито в нещо, което сигурно минаваше за пелени при тези същества. Той слезе от коня и се приближи.
— Внимавайте, сър! — извика Тамис. — Може да ви ухапе!
— Не бях виждал малко оркско животинче досега — каза Блакмуър и го подритна с носа на ботуша си. Бебето се изтърколи от пелените, изкриви още повече гнусното си зелено личице и продължи да вие.
Блакмуър вече беше пресушил една пълна бутилка медовина и бе преполовил втората, но мозъкът му продължаваше да действа с обичайната си острота. Една идея започна да се оформя в главата му. Без да обръща внимание на вайкането на Тамис, Блакмуър се наведе, вдигна малкото чудовище и го уви отново плътно в пелените. Бебето орк веднага спря да плаче и го погледна със своите ясни, синьо-сиви очи.
— Интересно — учуди се Блакмуър. — Докато са малки, децата им имат сини очи, също като хората.
Обаче съвсем скоро те щяха да се превърнат в червени свински очички и щяха да гледат към всички хора с убийствена омраза.
Освен ако…
От години Блакмуър се трудеше два пъти по-упорито от всичките си останали другари, но получаваше едва половината от уважението, което заслужаваха равните нему по рождение и ранг. Спъван на всяка крачка от клеймото на бащиното си предателство, той беше направил всичко възможно, за да си спечели чин и власт. Мнозина все още се отнасяха скептично към него. „Отрок на предател“, мърмореха често, когато смятаха, че той не може да ги чуе. Но може би щеше да дойде денят, когато няма да му се налага да слуша тези хапливи забележки повече…