— Нашите са пред стените! Те са дошли да ни освободят!
Часовите се бяха разбудили от цялата тази дандания и сега се суетяха около своите постовете, но вече беше твърде късно. Трал отново се помоли на Духа на огъня.
Назъбена мълния удари предната стена, където бяха разположени повечето от пазачите. Грохотът на гръмотевицата и писъците на охраната се смесиха в един ужасен хор. Младият шаман примигна сред настъпилата тъмнина.
Когато зрението му се проясни, той видя грамадната пролука, която се беше образувала в стената. През нея нахлуваше вълна от едри зелени тела. Те се нахвърлиха върху пазачите и сломиха съпротивата им с почти небрежна лекота. Тази гледка изтръгна вълна от радостни възгласи сред орките от лагера.
— Не усещате ли нещо да се раздвижва във вас? — изрева Трал. — Не усещате ли копнеж да се включите в битката и да извоювате своята свобода? Хайде, тръгвайте след мен!
Без да поглежда дали останалите го следват, Трал се втурна към пролуката. Зад гърба си чу техните нерешителни гласове, чиято сила нарастваше с всеки изминал момент. Внезапно усети остро парване в лявата си ръка. Изръмжа, погледна към нея и видя, че там се е забила дебела стрела с черни пера, която се беше показала и от другата страна. Престана да обръща внимание на болката — щеше да се погрижи за раната по-късно, когато изведеше всички от лагера.
Битката кипеше навсякъде около него, стомана срещаше стомана и се чуваха звуците на остриета, забиващи се в плът. Някои от по-умните пазачи се бяха досетили какво става и се опитваха да препречат изхода със собствените си тела. За миг на Трал му стана жал за безсмислената им смърт, но реши, че няма време за излишни чувства, тръсна глава и се втурна в атака.
Издърпа меча от ръката на един от падналите мъже и с лекота отхвърли назад неопитния пазач, който пръв се нахвърли върху него.
— Вървете! По-бързо! — викаше той на затворниците, сочейки пробойната в стената със свободната си ръка. Отначало орките стояха като вкаменени, после един от тях нададе рев и се втурна напред, а другите го последваха бързо. Трал вдигна оръжието си, замахна и пазачът се стовари в калта, разреждайки я със своята кръв.
Задъхан от напрежение, Трал се огледа. Около него бяха останали само бойците на клановете Уорсонг и Фростулф, вплетени в битка с последните живи пазачи. Вътре нямаше повече затворници.
— Отстъпваме! — извика шаманът и се затича към купчината нажежени камъни, които някога бяха представлявали стената на лагера, и към спасителния мрак на нощта. Неговите братя от двата клана го последваха веднага. Един-двама пазачи се опитаха да ги преследват, но орките бяха по-бързи и скоро ги оставиха далече зад себе си.
Бяха се уговорили да се срещнат при една древна каменна грамада. Нощта беше тъмна, но техните очи не се нуждаеха от светлината на луните, за да виждат. Когато Трал пристигна, около осемте извисяващи се камъка вече се бяха събрали десетки орки.
— Успяхме! — извика един мощен глас вдясно на Трал. Той се обърна и видя Дуумхамър. По плочите на черната му броня просветваха алени капки от пролятата човешка кръв. — Успяхме! Вие сте свободни, братя мои! Вие сте свободни!
И този вик, който полетя сред безлунната нощ, изпълни с радост сърцето на Трал.
— Имай предвид, че съм склонен да отрежа от раменете прекрасната ти глава, ако ми носиш лоша новина, както подозирам — изръмжа Блакмуър на злочестия вестоносец пред него, който имаше на портупея18 си отличителните белези на ездач от концентрационните лагери.
Войникът пребледня и започна да отстъпва към вратата.
— Тогава няма да говоря, милорд — отвърна той.
Вдясно пред Блакмуър имаше бутилка, която продължаваше да отвлича вниманието на генерала. Той се опита да обърне гръб на нейните призиви, макар дланите на ръцете му да се бяха изпотили.
— В такъв случай нека отгатна сам. Отново е избухнало въстание в някой от лагерите, всички орки са избягали на свобода и никой не знае къде са отишли.
— Лорд Блакмуър — запелтечи младият вестоносец, — ще ми отрежете ли главата, ако потвърдя вашите думи?
Гневът на генерала избухна внезапно и силно. Блакмуър го усети почти като физическа болка, която веднага бе последвана от мрачно, меланхолично отчаяние. Какво ставаше тук? Как можеха тези тъпи животни, тези проклети овце в оркска кожа да съживят духа си, да пожелаят свобода, да претрепят своите пазачи и да избягат? Какви бяха тези орки воини, появили се от нищото, въоръжени до зъби и изпълнени с омраза и ярост, забравени от десетилетия? Носеха се слухове, че Дуумхамър, проклета да е черната му душа, е изпълзял от скривалището си и сега предвождал тези набези из лагерите. Един от пазачите дори се кълнеше, че видял черната броня с месингов обков, с която бе прочут този мерзавец.