— Можеш да си задържиш главата — заяви Блакмуър, чиито мисли правеха все по-малки кръгчета около бутилката, а ръцете му скоро щяха да посегнат към нея без разрешение. — Ще ти е нужна, за да отнесеш обратно едно съобщение до твоите началници.
— Сър — продължи нещастно вестоносецът, — ако разрешите да добавя…
Блакмуър впери в него кървясал поглед.
— Какво повече може да има?
— Този път подстрекателят е разпознат със сигурност. Той е бил…
— Дуумхамър, да, чух слуховете за него.
— Не, милорд — вестоносецът преглътна с мъка. Блакмуър виждаше едрите капки пот по челото на младежа. — Начело на тези бунтове е… Трал, милорд.
Блакмуър усети как кръвта напуска лицето му.
— Ти си един проклет лъжец, моето момче — изрече меко той. — Признай си.
— Милорд, бих искал да мога, но говоря самата истина. Моят началник водил ръкопашен бой с него и каза, че разпознал лицето му на светлината на светкавиците. Помнел Трал от гладиаторската арена.
— Идвам да му отрежа езика на този твой началник, задето говори такива глупости! — изрева Блакмуър.
— За съжаление, сър, ще трябва да копаете на два метра в земята, за да стигнете до езика му — отвърна вестоносецът. — Той умря от раните си един час след битката.
Онемял от тези новини, Блакмуър се отпусна назад в стола и се опита да си събере мислите. Една бърза глътка щеше да му помогне сега, но внимаваше да не пие пред публика. Вече се чуваха подмятания за „онзи вечно пиян глупак“.
„Не — той облиза устни. — Аз съм Еделас Блакмуър, господар на Дърнхолд и началник на лагерите… Аз обучих това измамно зеленокожо животно с черна кръв и пак аз трябва да съм способен да го надхитря… в името на Светлината, само една глътка, да спрат да ми треперят ръцете…“
Странно чувство на гордост се прокрадна у него. Значи през цялото време е бил прав за Трал. Той си знаеше, че бе открил нещо специално, нещо повече от един обикновен орк. Само ако Трал не беше отхвърлил с презрение предоставената му възможност! Сега двамата заедно можеха да предвождат нападение срещу Алианса. Блакмуър би могъл да язди начело на предани орки, подчинени на неговите заповеди! Глупав, глупав Трал. За един кратък миг мислите на Блакмуър се върнаха обратно към последния побой, който бе нанесъл на домашния си любимец. Може би това беше капката, от която бе преляла чашата…
Не! Той нямаше вина, че робът му беше толкова непокорен. Сега Трал бе обърнал гръб на всички свои привилегии и се беше съюзил с онези ръмжащи, смърдящи и свирепи животни. Нека си носи последствията!
Блакмуър вдигна очи към треперещия пред него вестоносец и се насили да му се усмихне. Войникът се поотпусна, усмихвайки се плахо в отговор. Генералът взе едно перо, потопи го в мастилницата и започна да пише съобщение. Когато свърши, посипа хартията с фин пясък, за да попие мастилото, и я размаха във въздуха, за да изсъхне. После внимателно сгъна посланието, капна малко разтопен восък върху него и го подпечата с пръстена си.
Подаде го на вестоносеца с думите:
— Отнеси това на своя офицер. И пази грижливо главата си, млади господине.
Войничето, което още не смееше да повярва на добрия си късмет, се поклони дълбоко и побърза да изчезне, преди Блакмуър да е променил решението си. Останал сам, генералът грабна бутилката, изскубна тапата и започна да прелива течността на големи глътки в гърлото си. Когато я свали от устните си, няколко капки от течността се разляха по жакета му. Забърса петното небрежно с ръкав и остави останалите грижи на слугите.
— Тамис! — изрева той.
Вратата моментално се отвори и слугата подаде главата си през процепа.
— Да, сър?
— Тичай да намериш Лангстън — Блакмуър се усмихна мрачно. — Имам една малка задача за него.
Шестнадесет
Трал бе успял да се промъкне в три от лагерите и беше освободил орките от тях. Разбира се, след първото нападение охраната навсякъде беше засилена, но все още си оставаше трогателно небрежна. Войниците, които „залавяха“ Трал, сякаш никога не очакваха от него да причини каквито и да било неприятности.