— Тамис — каза той замислено, продължавайки да се взира в нелепо сините очи на оркското бебе, — знаеш ли, че имаш честта да служиш на един изключително умен човек?
— Разбира се, че зная, сър — отвърна Тамис, точно както се очакваше от него. — Все пак разрешавате ли да попитам защо това е особено вярно точно сега?
Блакмуър вдигна поглед към своя слуга, който все още стърчеше нелепо, яхнал ниското си пони, и се усмихна.
— Защото лейтенант Еделас Блакмуър държи в ръцете си нещо, което ще му донесе слава, богатство и власт!
Две
Тамис Фокстън се чувстваше неспокоен, защото неговият господар беше постоянно недоволен и ядосан. Преди няколко дни, когато бяха довели малкото оркче у дома, Блакмуър бе изглеждал така, както неговият ординарец бе свикнал да го вижда на бойното поле — нащрек, съсредоточен и заинтересован. Причината за неговия ентусиазъм беше проста.
Сега, когато орките ставаха все по-малко и бяха значително по-предпазливи, хората, свикнали на ежедневни схватки, бяха започнали да се отегчават. Затова гладиаторските битки изведнъж бяха станали изключително популярни. Те позволяваха на мъжете да изразходват насъбраната енергия, а съпътстващите ги залагания даваха възможност известни суми да сменят своите притежатели.
Еделас Блакмуър предвиждаше този малък орк, когото остроумно беше нарекъл Трал8, да израсне под неговия строг контрол. С бързината и силата, присъщи на неговата раса, допълнени от знанията по стратегия и тактика, които щеше да му даде неговият господар, той можеше да стане непобедим в битките на гладиаторската арена. Това щеше да донесе купища пари на лейтенанта.
Само дето грозното, дребно същество изобщо не искаше да яде и беше станало бледо и тихо през последните няколко дни. Никой не го изричаше на глас, но всички го знаеха — зверчето умираше.
Това вбесяваше Блакмуър. Веднъж той дори беше сграбчил малкото чудовище и се бе опитал собственоръчно да натика парченца сурово месо в кресливото му гърло, но в резултат едва не го беше задушил. Когато оркчето бе изплюло месото, лейтенантът го беше пуснал направо върху сламата и ругаейки, бе излязъл от обора, където временно беше настанено съществото.
Затова сега Тамис стъпваше на пръсти и подбираше своите думи по-внимателно от всякога. Беше станало правило да си тръгва от работа, изскачайки от стаята на своя господар, сподирян от някоя бутилка, летяща към гърба му — понякога празна, а понякога не.
Тази вечер не правеше изключение.
Когато се прибра в стаята си, той бе посрещнат от своята съпруга Кланиа — русокоса жена с румени бузи. Тя работеше в кухнята. В сравнение с Блакмуър, нейният началник — дебелият и гласовит главен готвач — беше истински светец.
Тя сложи паницата със студена храна на масата пред Тамис и започна да разтрива схванатия му врат.
— Нещо ново? — попита загрижено Кланиа. Седна сковано на грубата дървена пейка срещу него. Беше родила само преди няколко седмици и все още се движеше неуверено. Двете с по-голямата им дъщеря Тарита бяха вечеряли отдавна. Момиченцето спеше заедно с бебето в малко креватче до огнището.
Родителите не усетиха, че детето се беше събудило. Сега то се бе изправило и любопитно слушаше разговора между възрастните. Русите му къдрици бяха покрити от нощното боне.
— Всичко върви от зле към по-зле — отвърна тъжно Тамис, докато гълташе лъжица след лъжица от студената картофена супа. — Оркът умира. Не приема нищо от храната, с която го тъпче Блакмуър.
Кланиа въздъхна и взе дрехата, която шиеше. Иглата проблясваше напред-назад и забождаше бод след бод в новата рокличка на Тарита.
— Така и трябваше да стане — каза тя меко. — Блакмуър не трябваше да докарва това чудовище в Дърнхолд. Възрастните орки достатъчно ни надуват главите по цял ден. Кога ли ще ги довършат тези лагери… Да ги затварят там, че да си отдъхнем — при тези думи тя потрепери.
Тарита гледаше смълчано, а очите й бяха широко ококорени. Тя беше слушала недомлъвките за някакво оркско бебе, но за първи път нейните родители говореха за това открито.
Малкото й мозъче заработи трескаво.