„Но няма никаква причина да умират точно днес. Ние се опитваме да освободим своите братя. Това е справедлива кауза, а смъртта на децата ти не е необходима“.
Грамадният кон отново се замисли върху думите на Трал и накрая кимна с огромната си бяла глава в знак на съгласие.
На бойното поле внезапно настъпи истински хаос, когато конете започнаха да се изправят на задните си крака, мъчейки се да хвърлят своите ездачи. Войниците се опитваха да ги усмирят, но това се оказа невъзможно. Някои от жребците започнаха да се търкалят по земята, а други се впуснаха в бесен галоп, отнасяйки разярените, но безпомощни рицари заедно със себе си.
Сега беше време да помоли за помощ и Духа на земята:
„Дървета, които ни осигурявате подслон… ще помогнете ли на справедливата ни кауза?“.
„Да“, появи се отговор в мислите му. Трал отвори очи и се загледа напрегнато. Дори с неговото великолепно нощно зрение му беше трудно да се ориентира, но все пак успя да различи какво се случваше.
Корените на горските дървета, наобиколили лагера, започнаха да се изстрелват от земята и да улавят падналите от конете си мъже. Горските гиганти увиваха дългите си жилести пипала около хората също толкова плътно, колкото се стягаха мрежите капани на човешките магьосници. За облекчение на Трал, орките не се втурнаха да колят падналите рицари, които лежаха безпомощно, притиснати отвсякъде. Вместо това зелената вълна се нахвърли върху войниците, които все още бяха свободни и започна да ги притиска навътре към лагера.
Вратите избълваха поредните нови противници, но тези бяха пешаци. Дърветата не изпратиха корените си в атака за втори път — те вече бяха помогнали с всичко, с което бяха решили. Въпреки огорчението си, Трал им благодари и започна да си блъска главата какво ново да измисли.
Накрая реши, че е направил всичко, което беше по силите му като шаман. Време беше да вземе лично участие в битката. Стисна огромния си меч, подарък от Хелскрийм, и се втурна надолу по хълма в помощ на своите братя.
Лорд Карамин Лангстън никога не беше изпитвал по-голям ужас през живота си. Прекалено млад, за да е влизал в бой при последния сблъсък между човечеството и орките, той жадно бе поглъщал разказите на своя идол лорд Блакмуър. Генералът му беше представял войната лесна като ловен излет в безопасните лесове около Дърнхолд, само че далеч по-вълнуваща. Неговият покровител не беше споменавал нищичко за писъците и стенанията, които сега пронизваха ушите на младия благородник, нито за вонята на кръв и мръсотия, нито за това колко страшни изглеждаха враговете им. Не, битките винаги биваха описвани като главозамайваща веселба, която подбуждаше слушателите да изпитват желание за баня, вино и компанията на любвеобилни жени.
Елементът на изненада беше на страната на хората. Те бяха готови да посрещнат зелените чудовища. Как така всичко се беше объркало? Защо конете — всичките отлично обучени да участват в бой — бяха избягали или хвърлили ездачите от гърбовете си? Каква зла магия бе накарала земята да изстреля тези бледи ръце, които пленяваха хората му? Откъде се бяха взели тези грамадни бели вълци и как знаеха кого да нападат?
Лангстън нямаше отговор на нито един от тези въпроси. Официално той все още командваше отряда, но беше загубил всякакъв контрол, когато от земята бяха изникнали онези страховити пипала. Сега наоколо цареше единствено паника. Разнасяха се звуците от удари на меч, посрещан от щит или плът, и стоновете на умиращите.
Самият Лангстън не знаеше с кого се бие. Беше прекалено тъмно, за да вижда, и той размахваше сабята си насам-натам, плачейки и хълцайки при всеки див удар. Понякога усещаше, че оръжието му се забива в плът, но с повечето от ударите си просто разсичаше въздуха. Сили му даваше само чистият ужас, а някаква далечна частица от съзнанието му се удивляваше на това, че все още не беше загинал.
Силен удар върху неговия щит разтърси ръката му и чак зъбите му изтракаха. Лангстън с мъка успя да се задържи прав след атаката на едно същество, което беше изключително високо и неимоверно силно. За кратък миг неговият поглед срещна този на противника и устата му зяпна от изненада.
— Трал! — извика той.
Очите на орка се разшириха от почуда, когато го разпозна, а след това се присвиха от гняв. Лангстън видя един грамаден зелен юмрук да се издига във въздуха и светът около него спря да съществува.
Трал не даваше и пукната пара за живота на хората на Лангстън. Те стояха между него и затворените му събратя. Войниците бяха влезли доброволно в битката и ако загинеха, значи такава е била съдбата им. Но той желаеше да запази командира им жив, защото имаше специални планове за него.