Бившият гладиатор добре помнеше дребната сянка, която постоянно се беше навъртала около Блакмуър. Лангстън никога не бе говорил много, само беше гледал към генерала с раболепно изражение, а спрямо Трал не беше проявявал нищо друго, освен ненавист и презрение. Оркът знаеше, че никой не стои по-близо до неговия враг от този жалък слабохарактерен плужек, и макар Лангстън да не го заслужаваше, воинът щеше да се погрижи той да оцелее в битката.
Вдигна на рамо изпадналия в безсъзнание капитан и тръгна да си пробива път обратно през налитащите един към друг орки и хора. Втурна се бързо към гората и хвърли Лангстън на земята до дънера на един древен дъб, сякаш човекът не беше нищо повече от чувал с картофи. „Пази го добре, докато се върна“, помоли той старото дърво. В отговор гигантските корени се надигнаха и обгърнаха изпънатото тяло на човека без никаква нежност.
Трал се затича обратно към битката. Обикновено освобождаването на затворниците приключваше удивително бързо, но този път нещата се бяха закучили. Когато шаманът се върна сред другарите си, боят продължаваше и сякаш нямаше да свърши никога. Въпреки това повечето от пленниците вече бяха успели да избягат.
Воинът си проби път през редиците на хората и започна да претърсва лагера. Там откри няколко орки, които все още клечаха присвити по ъглите. Отначало те се отдръпваха боязливо от него, а на Трал му беше трудно да им говори ласкаво и нежно, докато кръвта му кипеше от битката. Въпреки това, един по един, той успяваше да ги придума да тръгват и те се втурваха към свободата покрай биещите се воини.
Когато се убеди, че всички обитатели на лагера са излезли, Трал отново се хвърли в кипящата битка. Той се огледа. Хелскрийм беше тук и се биеше с цялата сила и страст на един истински демон. Но къде беше Дуумхамър? Великият боен вожд обикновено обявяваше отстъпление по това време, така че орките да могат да се прегрупират, да се погрижат за ранените си и да се подготвят за своето оттегляне.
Битката беше кървава и твърде много от неговите братя по оръжие вече лежаха мъртви или умираха от раните си. Трал, като заместник на Дуумхамър, пое върху себе си задължението да извика:
— Отстъпвайте! Отстъпвайте!
Обзети от кръвожадност, мнозина не го чуха. Трал притичваше от воин на воин, отбиваше атаки и викаше думата, която орките никога не обичаха да чуват, но която беше необходима, дори жизненоважна за тяхното оцеляване:
— Отстъпвайте! Отстъпвайте!
Виковете му най-после пробиха през мъглата на бойната страст и след няколко довършващи удара орките се обърнаха и тръгнаха да напускат вкупом пределите на лагера. Трал чакаше извън стените и подканваше своите бойци да побързат. Мнозина от рицарите се втурнаха да ги преследват, но орките бяха по-големи, по-силни и по-бързи. Когато и последният от тях вече тичаше нагоре по хълма, Трал се завъртя, заби крака в зловонната кал, примесена с кръв, и отново призова Духа на земята.
Земята се отзова. Почвата под лагера се разлюля и в нея започнаха да се образуват процепи. Пред очите на Трал, оградилата затвора здрава каменна стена се срути и разпадна на съставляващите я камъни. Писъци проглушиха ушите на шамана, но това вече не бяха бойни призиви, а истински викове на ужас. Той бързо прогони обзелото го съжаление. Тези рицари бяха дошли тук по заповед на Блакмуър. Повече от сигурно бе, че на тях им е било наредено да избият колкото могат повече орки, да затворят оцелелите отново в лагери и да пленят Трал, за да го върнат отново към робството. Сами бяха избрали да изпълняват тези заповеди и заслужаваха да платят за това с живота си.
Земята се нагъна и разкриви. Писъците бяха заглушени от ужасяващия грохот на срутващи се постройки и дробящи се камъни. А след това звуците спряха точно толкова бързо, колкото бяха започнали.
Настъпи тишина.
Трал стоеше и гледаше към натрупаните отломки, които някога бяха представлявали концентрационен лагер за неговия народ. Изпод развалините се чуваха тихи стенания, но той беше превърнал сърцето си в камък. Неговите воини също бяха ранени, те също стенеха — дългът му беше преди всичко към тях.
Той затвори очи за миг, за да изрази своята благодарност към Земята, после се обърна и забърза към мястото, където се бяха събрали орките.
След подобна битка винаги цареше невероятен хаос, но на Трал му се струваше, че сега всичко изглежда още по-объркано от обичайното. Той още не беше стигнал до върха на хълма, когато го пресрещна тичащият срещу него Хелскрийм.