— Той отчаяно желае да те залови, Трал — подсмръкна Лангстън, вдигнал зачервен поглед към орка. — Ти беше ключът към всичко.
Трал незабавно застана нащрек и заповяда:
— Обясни по-подробно.
Когато хищните корени отпуснаха тялото му, духът на Лангстън сякаш се приповдигна, той стана по-словоохотлив и побърза да разкаже всичко, което знаеше, до последната подробност.
— Ти беше ключът към всичко — повтори той. — Още когато те намерил, Блакмуър разбрал, че би могъл да те използва. Първо, като гладиатор, а след това, и като нещо повече — човекът изтри сълзите от лицето си и се опита да възвърне част от своето достойнство. — Не си ли се чудил защо те научи да четеш, защо ти показваше карти? Защо играеше с теб на „Ястреби и зайци“ и на други стратегически игри?
Трал кимна, изпълнен с напрежение и очакване.
— Той го направи, защото искаше в един бъдещ момент ти да поведеш армия. Армия от орки.
Гняв заля Трал.
— Лъжеш! Защо Блакмуър ще иска да поведа враговете му?
— Защото вече нямаше да бъдете негови врагове — отвърна Лангстън. — Ти щеше да поведеш орките срещу Алианса.
Трал остана с отворена уста. Не можеше да повярва на ушите си. Знаел бе, че Блакмуър е жесток и лукав, но… Това би било предателство с невероятни размери, при това срещу целия му народ! Не можеше да бъде вярно! Обаче Лангстън изглеждаше напълно искрен, а и след като изумлението му отмина, Трал осъзна, че всичко изглежда съвсем логично.
— Ти съчетаваш най-доброто от двата свята — продължи Лангстън. — Мощта, силата и кръвожадността на орките, в комбинация с интелекта и стратегическите познания на хората. Ако бе застанал начело на орките, щяхте да станете непобедими.
— А Еделас Блакмуър нямаше да бъде само генерал-лейтенант, ами… какво? Крал? Абсолютен монарх? Господар на всичко?
Лангстън започна да кима утвърдително с глава.
— Не можеш да си представиш какъв е станал, откакто ти избяга. На всички нас, които сме около него, ни е много тежко.
— Тежко? — озъби се Трал. — Допреди година ме пребивахте всеки ден и ми внушавахте, че съм само едно нищожество! На арената ежедневно се изправях срещу смъртта! Това значи да ти е тежко! Моят народ и аз се борим за своя живот! Ние се борим за свобода! Това, Лангстън, това е наистина тежко! Не ми говори за болка и трудности, защото не си изпитал почти нищо от тях.
Лангстън отново се умълча, а Трал се замисли върху току-що чутото. Това беше смела и дръзка игра, но каквито и да бяха отвратителните му качества, генералът си беше смел и дързък човек. Бившият роб бе подочул това-онова за семейния позор на Блакмуър. Еделас винаги беше изпитвал желание да изтрие петното на предателството от своето име, но корените на срама вероятно бяха дълбоки и сигурно стигаха чак до сърцето му.
И все пак, ако целта на Блакмуър е била да спечели пълната преданост на Трал, защо не се беше отнасял по-добре с него?
В съзнанието на орка изведнъж изплуваха спомени, които той беше забравил от години: забавната игра на „Ястреби и зайци“ със смеещия се Блакмуър; чинията със сладкиши, донесена от кухнята, след една изключително добра битка; одобрителната ръка, поставена върху огромното рамо на Трал, когато той бе успял да разреши някаква невероятно коварна стратегическа задача…
През цялото време Блакмуър бе възбуждал много и различни чувства в Трал: страх, възхищение, омраза, презрение. Но за първи път оркът осъзна, че в много отношения мъжът заслужаваше съжаление. Едно време Трал се беше чудил защо човекът понякога беше открит и весел, с тих и културен глас, а на следващия ден ставаше груб и гаден, със завален и креслив говор.
Сега вече разбираше. Бутилката бе впила ноктите си в него както орел в уловения заек.
Блакмуър беше човек, разкъсван между различни крайности. Опитваше се да преодолее позора на своя баща и същевременно замисляше ново, още по-гнусно предателство. Характерът му се колебаеше между брилянтен стратег и страхлив, злобен побойник. Човекът вероятно се беше опитвал да се отнася към младия орк по възможно най-добрия начин, който му беше известен.
Трал усети как гневът го напуска. Изпитваше огромно съжаление към генерала, но това не променяше нищо. Бойният вожд все така възнамеряваше да освободи своя народ и да му помогне да преоткрие своето наследство. Но на пътя му продължаваше да стои Блакмуър — една пречка, която трябваше да бъде преодоляна.
Оркът погледна отново към проснатия пред него Лангстън. Усетил промяната, мъжът му се усмихна, макар и все още страхливо.