— Имам план — беше отвърнал Трал, — чрез който можем да постигнем целта си без ненужно кръвопролитие.
Осемнадесет
Дори в най-студените зимни дни, стига да нямаше снежни вихрушки, Тарита отиваше да провери удареното от мълния дърво. И всеки път, когато надникнеше в черната му коруба, там нямаше нищо.
Днес тя се наслаждаваше на завръщането на по-топлото време, макар че подгизналата пръст мокреше нейните ботуши и неведнъж успяваше да събуе някой от тях от краката й. Но тази принудителна игра — да се бори да ги вади от калта и да ги обува отново, беше незначителна цена за възможността да вдишва свежите благоухания на пробуждащата се гора, да се наслаждава на проникващата през короните на дърветата слънчева светлина и на удивителните цветни отблясъци, изпъстрящи ливадите и гората.
Целият Дърнхолд говореше за подвизите на Трал. Единственото, което тези приказки успяваха да постигнат, беше да накарат Блакмуър да пие все повече и повече. Понякога това не беше чак толкова лошо. Напоследък често й се случваше да влезе в неговите покои и да намери господаря на Дърнхолд заспал, проснат на пода, на стола или в леглото, гушнал бутилката до себе си. В такива нощи Тарита Фокстън въздъхваше от облекчение, затваряше внимателно вратата и се връщаше да спи сама в собствената си малка стаичка.
Младият лорд Лангстън се бе завърнал преди няколко дни и беше разказал история, която бе прозвучала толкова абсурдно, че едва ли можеше да уплаши дори някое невръстно дете. И все пак… нима тя самата не беше чела за древните сили, които орките бяха притежавали някога? Сили, използвани в хармония с природата преди много, много време… Тарита знаеше, че Трал е изключително интелигентен, и нямаше да се изненада, ако разбереше, че той е овладял тези древни изкуства.
Тя се приближи към старото дърво и погледна в корубата му по навик, за всеки случай.
И ахна от изненада. Ръката й се стрелна към устата, а сърцето й затуптя толкова бурно, че тя се уплаши да не припадне. Там, скътана в черно-кафявата празнота, лежеше нейната огърлица. Верижката сякаш улавяше слънчевите лъчи и грееше като малък сребърен маяк. Тарита посегна с треперещи пръсти към нея и я взе, но от вълнение я изпусна.
— Колко съм непохватна! — укори се тя сама и хвана огърлицата малко по-внимателно.
А може би това беше някакъв капан? Възможно бе да са заловили Трал и да са му взели медальона. Може би дори бяха познали, че той принадлежи на Тарита. Обаче, освен ако младият орк не беше разказал за тяхната уговорка, кой би могъл да знае, че трябва да постави верижката тук?
Тарита беше сигурна само в едно — никой не би могъл да принуди Трал да проговори.
Радостни сълзи изпълниха блесналите й очи и се стекоха по бузите. Тя ги изтри с опакото на лявата си ръка, защото в дясната продължаваше да стиска огърлицата с полумесеца.
Той беше тук, някъде в тези гори, вероятно се криеше в пещерата под скалата, която приличаше на дракон. Чакаше я да отиде и да му помогне, нали му беше обещала? Сигурно беше ранен. Тя стисна огърлицата в шепа и я прибра внимателно на сигурно място в пазвата си. По-добре никой да не зърва „изчезналото“ украшение.
Тарита тръгна обратно към Дърнхолд. Чувстваше се щастлива, че ще види отново Трал, защото изпитваше тъга, откакто се бяха разделили, пък и бе изпълнена с тревога за неговата безопасност.
Денят сякаш се точеше цяла вечност. За първи път Тарита беше доволна, че ястието за вечеря щеше да бъде риба. Неведнъж й бе прилошавало от недобре сготвената риба и всички знаеха това. Главният готвач в Дърнхолд беше стар ветеран, участвал в битките преди двадесетина години заедно е Блакмуър. Той беше назначен на този пост като награда за службата си, а не заради готварските си умения.
Естествено, тя не вечеряше с Блакмуър на масата в голямата банкетна зала. Господарят не би допуснал една обикновена слугиня да седи до него пред всичките му благородни приятели. „Достатъчно добра за леглото, но не чак толкова, че да стана съпруга“, помисли си тя горчиво. Но поне тази вечер това щеше да й бъде от полза.
— Изглеждаш ми малко замислена, мила моя — каза Тамис на дъщеря си, когато седнаха да вечерят заедно на малката масичка в тяхната кухня. — Нали не се е случило… нещо?
Леко изостреният тон на гласа му и стреснатият поглед, който й хвърли нейната майка, накараха Тарита да се усмихне. Те бяха загрижени, да не би да е забременяла. Това също щеше да й помогне за нейната малка измама тази нощ.