Започна да слиза предпазливо по стълбите, като след всяко стъпало внимателно протягаше крак напред, за да напипа следващото. Най-накрая усети равна повърхност под стъпалата си.
Тарита си спомни думите на Блакмуър: „Трябва да се грижим за безопасността на господарите, мила моя — беше заявил той, надвесен над нея и тя бе подушила неговия наситен с алкохолни пари дъх. — Ако ни обсадят, това е начинът ние двамата с теб да се озовем в безопасност“.
Тунелът сякаш се точеше безкрайно. Нейните страхове се бореха за контрол над съзнанието й, като постоянно й нашепваха: „Ами ако се срути? Ами ако изходът е затрупан след всичките тези години? Ами ако някъде в тъмнината се спъна и си счупя краката?“.
Тарита ядосано заглуши тези ужасни мисли. Очите й се опитваха да се приспособят към мрака, но в тунела нямаше абсолютно никаква светлинка и те се напрягаха напразно.
Потрепери — толкова студено беше тук долу, в тъмнината…
После, сякаш след цяла вечност, проходът постепенно започна да се изкачва нагоре. Тарита потисна импулса да се затича напред. Нямаше да си прости, ако точно накрая изпаднеше в паника и си счупеше краката. Затова продължи да върви равномерно, макар че едва се сдържаше да не ускори крачка.
Нейното въображение ли й правеше номера, или наистина виждаше светлинка напред в мрака? Не, тя не си измисляше. Пред нея определено ставаше по-светло. Тарита забави ход. Кракът й се спъна в нещо, тя залитна напред и си удари коляното и едната ръка. Тук имаше камъни с различна височина… Стъпала! Протегна ръка напред и започна да се изкачва бавно нагоре, стъпка по стъпка, докато най-накрая опипващите й пръсти не докоснаха дървена повърхност.
Капак! Стигнала беше до капак. Завладя я поредната страховита мисъл. Ами ако изходът беше заключен? Нима това не звучеше логично? Щом някой можеше да избяга от Дърнхолд по този тунел, то пък друг, с враждебни намерения, можеше да се опита да влезе… Естествено, че трябваше да бъде заключено или поне да има спуснато резе…
Но капакът беше отключен. Тя протегна ръце и натисна с всички сили. Древните панти изскърцаха протяжно и капакът се отвори с лекота, описа дъга и се удари звучно в стената. Тарита подскочи. Едва когато подаде глава през правоъгълния отвор и лунната светлина й се стори по-ярка дори от слънцето, тя въздъхна с облекчение и повярва, че най-сетне кошмарното й пътешествие беше свършило.
Ноздрите й доловиха познатата миризма на коне, кожа и сено — беше се озовала в някаква конюшня. Тарита изпълзя от тунела и зашепна нежно и успокоително на конете, които се обръщаха и поглеждаха към нея с любопитство. Те бяха четири, а такъмите им висяха на стената. Веднага се досети къде се намира. В близост до пътя, но доста далече от Дърнхолд, имаше пощенска станция, където ездачите, чиято работа не търпеше отлагане, сменяха изтощените си коне с отпочинали.
Тарита внимателно затвори тайния капак и го затрупа с малко сено. Отиде до портата на конюшнята и я отвори. Примигна заради ярката синьо-бяла светлина на двете луни.
Както беше предполагала, намираше се в покрайнините на малко селце, на известно разстояние от Дърнхолд. Жителите тук си изкарваха прехраната като прислужници на обитателите на крепостта. Тарита спря за момент, колкото да се ориентира, и почти незабавно разпозна скалата, която като дете й беше приличала на кацнал дракон.
Гладен и може би ранен, Трал щеше да я чака в пещерата отдолу. Носена на крилете на радостта от своята победа над мрачния тунел, Тарита тръгна забързано нататък.
Когато я видя да се изкачва по ниския хълм, посребрена от светлината на луните, Трал изпита огромно затруднение да сдържи радостния си вик, но се задоволи просто да се втурне към нея.
Тарита се спря, след това вдигна полите си и също хукна към него. Ръцете им се срещнаха и притиснаха една в друга, а когато тя отметна качулката си назад, оркът видя, че устните й бяха широко разтворени в усмивка.
— Трал! — възкликна възторжено. — Толкова се радвам да те видя, скъпи приятелю! — Тя стисна два от неговите пръсти, които собствените й мънички ръце едва успяха да обхванат и едва не заподскача от вълнение.
— Тарита! — избоботи нежно той. — Добре ли си?
Усмивката й леко помръкна, след това изгря отново.
— Достатъчно добре. А ти? Слушахме много за твоите подвизи! Никога не е приятно, когато лорд Блакмуър е в гадно настроение, но понеже това означава, че ти си свободен, аз започнах да очаквам с нетърпение неговия гняв. Ох… — тя стисна за последен път ръцете му, след това ги пусна и посегна към торбата, която бе оставила на земята. — Не знаех дали не си ранен или гладен. Не можах да взема много неща, но донесох всичко, което намерих. Има малко храна и известно количество превръзки. Радвам се да видя, че нямаш нужда от тях…