Орките бяха големи и грозни, с остри зъби, зелена кожа и дълбоки, гърлени гласове. Беше ги виждала само за кратко, но бе чувала да разказват за тях какви ли не истории. Обаче едно бебе едва ли беше чак толкова страшно.
Тя погледна към малкото телце на своето братче. Фаралин се размърда, отвори розовите си устнички и с пронизителен вик обяви, че е гладен.
Кланиа се надигна бавно, остави рокличката и прегърна своя син. Отново седна, оголи гръдта си и започна да го кърми.
— Тарита — смъмри я тя. — Защо не спиш?
— Спях. Събудих се, когато чух татко да влиза — отвърна Тарита и изтича към баща си.
Тамис се усмихна уморено и прегърна дъщеря си.
— Тя няма да си легне без Фаралин. Нека я подържа малко. Толкова рядко я виждам, а расте по-бързо от плевел — щипна я по розовата бузка и тя се засмя.
— Ако оркчето умре, лошо ни се пише на всички — продължи Тамис прекъснатия си разговор.
Тарита се намръщи.
— Татко — каза тя, — щом е бебе, защо го храните с месо?
И двамата възрастни я зяпнаха слисано.
— Какво имаш предвид, мъниче? — попита напрегнато Тамис.
Тарита посочи към сучещия си брат.
— Бебетата пият мляко, точно като Фаралин. Щом майката на оркското бебе е мъртва, то не може да суче от млякото й.
Тамис я погледна учуден. Усмивка изгря на умореното му лице.
— От устата на децата често… — прошепна той и толкова силно притисна дъщеря си, че тя изохка недоволно.
— Тамис… — гласът на Кланиа беше пълен с напрежение.
— Скъпа моя — каза той. С една ръка прегърна Тарита, а с другата се протегна през масата към жена си. — Тари е права. Орките са варвари, но доколкото знам, те също кърмят малките си. Бебето изглежда само на няколко месеца. Нищо чудно, че не иска да яде месо. То още няма зъби — той се поколеба, но лицето на Кланиа пребледня, защото тя се досети какво се кани да каже нейният съпруг.
— Нали нямаш предвид… Не би могъл да го искаш от мен!
— Само помисли какво ще означава това за нашето семейство! — възкликна Тамис. — Служа на Блакмуър от десет години. Никога досега не съм го виждал толкова ядосан. Ако този орк оцелее благодарение на нас, той ще ни бъде благодарен и ще ни се отплати. Вече нищо няма да ни липсва!
— Не… Не мога — заекна Кланиа.
— Какво не можеш? — попита Тарита, но никой от двамата не й обърна внимание.
— Моля те — примоли се Тамис. — Само за кратко.
— Те са чудовища, Тамис — изплака Кланиа. — Чудовища, а ти… ти искаш от мен да… — тя закри лице с едната си длан и започна да хлипа. Бебето продължи да суче спокойно.
— Татко, защо плаче мама? — попита обезпокоена Тарита.
— Не плача — отвърна пресипнало Кланиа. Избърса сълзите и се насили да се усмихне. — Виждаш ли, скъпа? Вече всичко е наред — отново погледна към Тамис и преглътна. — Твоят татко има една работа за мен, нищо повече…
Семейство Фокстън беше отрупано с подаръци, когато Блакмуър научи, че съпругата на личния му прислужник се беше съгласила да кърми умиращото оркско бебе. Скъпи платове, свежи плодове и подбрани меса, свещи от най-фин пчелен восък — всичко това бе започнало да пристига редовно пред вратата на малката стаичка, която семейството бе имало за свой дом. Скоро стаичката беше сменена с нова, по-просторна, а след това дори се преместиха в скромна самостоятелна къщичка.
На Тамис Фокстън подариха кон — прекрасна дореста кобила, която той нарече Лейди Файър9.
Към Кланиа се обръщаха с „господарке Фокстън“ и тя вече не работеше в кухнята. Прекарваше цялото си време с децата и се грижеше за това, което Блакмуър наричаше „своя специален проект“.
Тарита се обличаше в хубави дрешки. Дори си имаше учител — суетен, но мил човек на име Джарамин Скисон, чиято задача беше да я научи да чете и пише като истинска дама.
Не й позволяваха да говори за дребното същество, което остана да живее при тях през цялата следваща година. За зла беда Фаралин скоро умря от треска и оркчето остана единственото бебе в семейство Фокстън. Когато Трал започна да поглъща сам противната смес от кръв, краве мляко и овесена каша, дойдоха трима въоръжени пазачи и го измъкнаха със сила от обятията на Тарита. Тя плака и протестира, но единственият отговор на молбите й беше един свиреп шамар по лицето.
Баща й я прегърна да я утеши, целувайки червеното петно, което бе избило върху нейната буза. Тя се умълча и като послушно дете се съгласи никога повече да не говори за Трал като за член на тяхното семейство.