— Тари — каза нежно Трал, — не съм сам.
Той даде знак на своите съгледвачи, които чакаха в пещерата, и те се показаха навън. Върху лицата им бяха изписани гримаси на неодобрение и враждебност. Орките се изправиха в цял ръст, скръстиха ръце върху грамадните си гърди и впиха кръвнишки погледи в младата жена. Трал внимателно следеше нейната реакция. Тя изглеждаше изненадана, дори за един кратък миг по лицето й пробягна страх. Той знаеше, че не би могъл да я вини за това — двамата му съгледвачи бяха положили максимални усилия, за да изглеждат възможно най-свирепи. Накрая тя се усмихна и пристъпи към тях.
— Щом сте приятели на Трал, значи сте и мои приятели — каза тя и протегна ръка напред.
Единият от тях изсумтя презрително и избута ръката й встрани — не чак толкова силно, че да я нарани, но все пак достатъчно, за да я накара да залитне.
— Бойни вожде, ти искаш прекалено много от нас! — изръмжа той на оркски. — Обещахме да щадим женските и техните малки, както ти ни заповяда, но няма да…
— Напротив! — отвърна Трал. — Това е жената, която рискува живота си, за да ме освободи от моето робство. Тази вечер тя отново рискува живота си, за да дойде тук и да ни помогне. На Тарита може да се има доверие. Тя е различна — той се обърна към нея и я погледна с обич. — Тя е специална.
Съгледвачите продължаваха да я гледат заплашително, но вече не бяха толкова уверени в своето поведение. Те се спогледаха, след което всеки от тях стисна ръката на Тарита.
— Благодарим ти за всичко, което си донесла — каза Трал, преминавайки отново на човешката реч.
— Можеш да бъдеш сигурна, че храната ще бъде изядена, а превръзките запазени. Не се съмнявам, че ще имаме нужда от тях.
Усмивката по лицето на Тарита помръкна.
— Сигурно възнамеряваш да нападнеш Дърнхолд — каза тя печално.
— Иска ми се да го избегна, но ти познаваш Блакмуър не по-зле от мен. Утре моята армия ще стигне до крепостта, готова за атака. В Дърнхолд е съсредоточен контролът над всички концентрационни лагери. Когато го разбием, ще освободим нашите събратя наведнъж. Но първо искам да дам на генерала възможност да преговаря с нас. Ако се договорим, няма да пролеем нито капка кръв. Всичко, което искаме, е да освободим орките и после ще оставим хората на мира. Моля те, поговори с него.
Светлата й коса блестеше като направена от чисто сребро под светлината на двете луни, когато Тарита поклати глава натъжено.
— Той никога няма да се съгласи — каза тя. — Прекалено честолюбив и горд е, за да мисли за доброто на онези, които са под негово командване.
— Тогава остани при нас — помоли я Трал. — Моите хора имат заповед да не нападат жените и децата, но в разгара на битката не бих могъл да гарантирам тяхната безопасност. Ще се изложиш на риск, ако се върнеш в крепостта.
— Ако открият, че липсвам — отвърна Тарита, — ще заподозрат, че става нещо, и ще бъдат нащрек. Може дори да ви открият и да ви нападнат първи. Освен това, в крепостта са моите родители. Не се съмнявам, че Блакмуър ще излее гнева си върху тях. Моето място винаги е било в Дърнхолд, дори и сега.
Трал я изгледа нещастно. За разлика от нея, той знаеше какъв хаос настава по време на всяка битка. Би предпочел да я види на сигурно място, но не знаеше как може да я убеди.
— Ти си много смела — заговори неочаквано единият от съгледвачите. — Рискуваш собствената си безопасност, за да ни помогнеш да освободим нашия народ. Нашият боен вожд е казвал истината. Изглежда някои човеци наистина познават честта — оркът й се поклони.
Тарита очевидно остана доволна. Тя се обърна отново към Трал.
— Знам, че би прозвучало глупаво, но те моля да се пазиш. Искам да се видим отново утре вечер и да отпразнуваме твоята победа — тя се поколеба и добави: — Чух слухове за твоите свръхестествени сили, Трал. Вярно ли е?
— Не знам какво си чула, но аз действително изучих уменията на шаманите. Да, мога да контролирам природните стихии.
Лицето й просия.
— Тогава Блакмуър не би могъл да надделее срещу теб. Бъди милостив в своята победа, Трал. Ти знаеш, че не всички сме като него.