Тя наведе глава и свали сребърната верижка с полумесеца. Пусна я в ръката на Трал и сви пръстите му около нея.
— Заповядай. Искам пак да я вземеш. Толкова дълго беше в теб, че не смятам за правилно отново да я нося. Дай я на своето дете, когато имаш такова. Може би някой ден ще ме запознаеш с него.
И както бе направила преди толкова много месеци, Тарита пристъпи напред и прегърна Трал. Този път той не беше изненадан от нейната постъпка, а се зарадва и я прегърна в отговор. Внимателно погали с ръка златистата й копринена коса, като отчаяно се надяваше, че и двамата щяха да оцелеят в предстоящия сблъсък.
Тя отстъпи назад, повдигна се на пръсти, за да докосне неговото лице, кимна на останалите и решително закрачи по обратния път. Със странно свито сърце, продължавайки да стиска здраво нейната огърлица, Трал я гледаше как се отдалечава.
„Пази се, скъпа Тари, пази се!“
Едва когато се отдалечи на значително разстояние от орките, Тарита си позволи да се разплаче. Беше толкова уплашена, направо вцепенена от страх — въпреки смелите й думи, на нея никак не й се умираше. Надяваше се, че Трал щеше да съумее да контролира своята войска.
Осъзна, че той беше неповторим. Не всички орки споделяха неговата търпимост към хората. Само ако имаше някакъв начин Блакмуър да бъде вразумен! Но това беше също толкова вероятно, колкото и внезапно да й поникнат криле, с които тя да отлети надалече от всичко.
Макар че беше човек, тя желаеше победа за орките и за Трал. Знаеше, че ако той оцелее, към хората щеше да бъде проявена милост. Ако пък победеше Блакмуър… е, това, което Трал бе преживял като роб, щеше да е нищо в сравнение с новите му мъчения.
Тя се върна в малката конюшня, отвори тайната врата и пристъпи надолу в тунела. Мислите й бяха толкова съсредоточени върху Трал и предстоящия сблъсък, че този път тъмнината изобщо не успя да я притесни.
Все още потънала в дълбок размисъл, младата жена изкачи стъпалата, тихо отвори вратата и внимателно пристъпи вътре.
Внезапно стаята бе озарена от ярка светлина.
Тарита ахна от изненада. Няколко въоръжени войници едновременно бяха смъкнали покривалата на своите скрити фенери. В един стол, точно срещу тайната врата, седеше Блакмуър, а до него беше застанал Лангстън.
Генералът беше абсолютно трезвен и тъмните му очи проблясваха на трепкащата светлина. Устните му се разкривиха в мрачна усмивка, напомняща озъбването на гладен хищник.
— Добра среща, предателко моя — каза той с кадифен глас. — Чакахме те да се върнеш.
Деветнадесет
Денят беше влажен и мъглив. Трал надушваше предстоящия дъжд. Той би предпочел да грее ярко слънце, за да вижда по-добре своите врагове, но ако завалеше, може би водните пръски щяха да поохладят малко страстите на неговите бойци. Освен това младият шаман можеше да усмири дори порой, ако заплющеше твърде силно. Все пак реши да не променя времето.
Двамата с Хелскрийм и малка група от клана Фростулф щяха да тръгнат напред, а останалата част от армията щеше да ги следва на известно разстояние. Искаше му се да могат да вървят през гората, за да използват прикритието на дърветата, но войска от почти две хиляди орки се нуждаеше от път. Ако Блакмуър бе поставил съгледвачи, те неминуемо щяха да вдигнат тревога. Трал не си спомняше генералът някога да бе правил подобно нещо, но изглежда сега цялата ситуация беше коренно различна от преди.
Неговият малък авангард, въоръжен и облечен в брони, напредваше равномерно по пътя към Дърнхолд. Трал призова една пойна птичка и я помоли да огледа местността напред. Тя се върна след няколко минути и той чу в ума си нейния доклад:
„Те са ви видели и бързат обратно към крепостта. Други се придвижват в кръг наоколо“.
Трал се намръщи. Цялата тази организация беше прекалено добра за Блакмуър. Въпреки всичко вождът знаеше, че неговата армия превъзхожда мъжете от Дърнхолд в съотношение почти четири към едно.
Птичката, кацнала на един от грамадните му пръсти, чакаше и той отново се обърна към нея:
„Полети назад към моята армия, малко птиче, и потърси слепия стар шаман. Предай му това, което каза на мен.“
Пойната птичка, чието тяло сияеше в пъстри цветове, кимна със синята си главичка и отлетя, за да изпълни молбата на Трал. Освен че беше шаман, Дрек’Тар беше и опитен боец. Той знаеше как да постъпи след това предупреждение.
Групата ускори крачка и продължи да напредва към Дърнхолд. Пътят криволичеше и след поредния завой пред тях се извиси гордата, каменна снага на крепостта. Трал усети промяна в настроението на своите бойци.