— Мно’о мило, Трал — отвърна Блакмуър. Пред погледа на отвратения Трал, бившият военен герой залитна и едва успя да се удържи на стената. — Какво си намислил?
За пореден път в сърцето на орка се надигнаха едновременно омраза и жал.
— Ние не желаем да се бием повече срещу хората, освен ако не ни принудите да се защитаваме. Но ти държиш стотици орки в плен, Блакмуър, в своите зловещи лагери. Те ще бъдат освободени, по един или друг начин, но заедно можем да уредим това без ненужно кръвопролитие. Освободи доброволно всички пленници и ние ще се върнем обратно в пустошта, оставяйки хората на мира.
Блакмуър отметна глава назад и се разтресе от смях.
— Ох — изхълца той, изтривайки сълзите от очите си. — Ох, ти си бил по-интересен дори от кралския шут, Трал, робе мой. Кълна се, че ми е по-забавно да те наблюдавам сега, отколкото докато се биеше на арената. Чуй се само! В името на Светлината, ти дори използваш правилни, завършени изречения! И какво? Мислиш си, че разбираш от политика?
Лангстън усети, че някой го дърпа за ръкава. Той подскочи от изненада и когато се обърна, видя сержанта.
— Не храня голяма любов към тебе, Лангстън — изръмжа мъжът и му отправи свиреп поглед. — Но ти поне си трезвен. Трябва да накараш Блакмуър да млъкне! Свали го веднага от там! Вече си виждал на какво са способни орките!
— Ние не можем да се предадем! — възкликна Лангстън, макар че дълбоко в сърцето си желаеше да направят точно това.
— Не — отвърна сержантът, — но трябва поне да изпратим навън наши мъже, които да ни спечелят време, докато пристигнат съюзниците ни. Той изпрати хора да повикат подкрепления, нали? Надявам се, че поне това е направил!
— Разбира се, че изпрати — изсъска Лангстън. Блакмуър бе чул разговора им и сега обърна кървясалите си очи към тях. В краката на командира имаше малка торба и той едва не се препъна в нея.
— А, сержанте! — избоботи Блакмуър, залитайки напред. — Трал! Тук имам един твой стар приятел!
Оркът въздъхна. Лангстън си помисли, че той изглежда най-спокоен от всички.
— Съжалявам, че си още тук, сержанте — каза Трал.
— Аз също — промърмори мъжът, после отвърна високо: — Отдавна не сме се виждали, Трал.
— Убеди Блакмуър да пусне всички орки от лагерите и се кълна в честта, която притежавам и на която ти си ме научил, че никой зад тези стени няма да пострада.
— Господарю мой — каза нервно Лангстън. — Спомнете си за силите, които той освободи при последния сблъсък! Освен това Трал ме беше пленил, но удържа на думата си и ме пусна. Не забравям, че той е само един орк, но…
— Чуваш ли, Трал? — изрева Блакмуър. — Ти си само един орк! Дори то’а идиот Лангстън го разбира! Как така човек ще са предаде на един орк? — Той отново залитна напред и пак му се наложи да се подпре на стената.
— Защо го направи, Трал? — изплака съкрушено генералът. — Аз ти дадох всичко! Ти и аз, двамата с теб, щяхме да поведем твоите зеленокожи срещу Алианса и щяхме да имаме всичката храна, вино и злато, и власт, за които някога сме си мечтали!
Лангстън гледаше към своя командир с ужасен поглед. Блакмуър крещеше за своите предателски намерения с цяло гърло, та да могат да го чуят всички. Поне още не беше натопил самия капитан, но и това можеше да се случи. На младия мъж му се прииска да има достатъчно кураж просто да блъсне Блакмуър от стената и да предаде незабавно крепостта на орка.
Трал не пропусна възможността:
— Чухте ли това, мъже на Дърнхолд? — изрева той. — Вашият господар е предател! Въстанете срещу него, затворете го и в края на този ден вие все така ще разполагате с живота и крепостта си!
Не последва внезапен бунтовен щурм, но Трал не се учуди — мъжете бяха свикнали да се подчиняват сляпо.
— За последен път те моля, Блакмуър. Преговаряй или ще загинеш.
Блакмуър се изправи в цял ръст. Трал видя, че той държи нещо в дясната си ръка. Някаква торба.
— Това е моят отговор, Трал!
Блакмуър бръкна в торбата и извади някакъв предмет. Трал не можа да различи какво беше това, но видя, че сержантът и Лангстън се отдръпнаха отвратени. След това предметът полетя към него, падна на земята, изтърколи се и спря точно в краката му.
Сините очи на Тарита гледаха безжизнено към него от отрязаната й глава.
— Ето как постъпвам аз с предателите! — изкрещя Блакмуър, клатейки се бясно върху стената. — Така правя с онези, които обичам, а те ме предават… които само взимат, а не дават нищо в отплата… и които помагат на трижди проклетите орки!