Но Трал не го чуваше вече. В ушите му ревяха гръмотевици. Краката му омекнаха и той се строполи на колене върху земята. В гърлото му се надигна жлъч. Зрението му се замъгли.
Не може да бъде! Не и Тари!
Дори проклетият Блакмуър не беше способен да постъпи така подло с някой невинен!
Умът му упорито отказваше да изпадне в несвяст и той продължаваше да гледа към дългата златна коса, сините очи и окървавената отсечена шия. Тогава ужасяващият образ се разводни. Сълзи започнаха да се стичат по лицето му. Задъхан от болка, Трал си спомни думите, които Тарита му беше казала преди толкова много време:
„Това са сълзи. Те се появяват, когато сме тъжни и нещастни, когато сърцата ни са препълнени с толкова много болка и скръб, че тя няма откъде другаде да излезе“.
Но неговата болка имаше къде да се излее! Тя можеше да се превърне в действие, в отмъщение! Зрението на Трал се обагри в червено, той отметна глава и изрева с такъв гняв, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Викът прогори гърлото му с първичната си ярост.
Небето завря и закипя. Десетки светкавици раздраха облаците, заслепявайки за миг всичко живо. Разяреният трясък на гръмотевиците, който последва, едва не оглуши мъжете в крепостта. Мнозина от тях изтърваха оръжията си и се сринаха на колене, вцепенени от ужас пред гневната небесна картина, която очевидно отговаряше на убийствената ярост на предводителя на орките.
Блакмуър се засмя, защото явно погрешно бе взел яростта на Трал за безпомощна мъка. Когато и последният гръмотевичен екот затихна, генералът извика:
— Казваха, че не можеш да бъдеш пречупен, Трал! Е, аз те пречупих! Аз те пречупих!
Оркът впи изгарящ поглед в Блакмуър. Дори от това разстояние той успя да види как кръвта се оттича от лицето на мъжа, когато неговият враг най-после започна да осъзнава какво бе разбудил с бруталното си убийство.
Трал се беше надявал всичко да протече тихо и в мир. Но действията на генерала бяха унищожили напълно тази възможност. Блакмуър нямаше да доживее следващия изгрев на слънцето, а тази крепост щеше да бъде срината до основи!
— Трал… — обади се Хелскрийм, който не беше сигурен в какво състояние се намира неговият боен вожд.
Трал, чиито гърди все още бяха стегнати от мъка, го прониза с поглед. По широкото му зелено лице все още се стичаха сълзи, когато вдигна грамадния си боен чук и затропа с крака в завладяващ, неизменен ритъм.
Останалите също се присъединиха към него и земята потрепери.
Лангстън не можеше да отдели очите си от главата на момичето, която лежеше на земята недалече от основата на крепостната стена. Той чувстваше, че му се повдига от отвращение. Знаел бе, че Блакмуър е жесток човек, но никога не си беше представял, че е способен на такова нещо…
— Какво си направил, дръвник?! — Тези думи изригнаха от устата на сержанта, който сграбчи Блакмуър и го извъртя с лице към себе си.
Блакмуър започна да се смее истерично.
Лангстън изстина вътрешно, когато чу бойните ревове, а после почувства как камъкът започна да потреперва под краката му. Осмели се да се обади:
— Господарю, той кара земята да се тресе… трябва да бягаме!
— Две хиляди орки, тропащи с крака, това кара земята да се тресе! — озъби му се Блакмуър, после залитна обратно към стената, очевидно решил да продължава да измъчва орка с думи.
Изгубени сме, помисли си Лангстън. Вече беше прекалено късно да се предадат. Трал щеше да използва своята демонична магия, за да унищожи крепостта и всички в нея като отмъщение за момичето. Устата му се отвори, но от нея не излезе нито дума. Той усети, че сержантът сега беше впил поглед в него.
— Проклети да сте всички вие, благородни, безсърдечни копелета! — изсъска сержантът, след което изрева: — Огън от всички батареи!
Трал дори не трепна, когато оръдията затрещяха, макар зад гърба си да чуваше викове на агония. Шаманът вожд призова Духа на земята, изля болката си и Земята се отзова. Тя се надигна и започна да се пропуква в идеално права линия, която тръгваше от краката на Трал и стигаше до гигантските порти, сякаш отдолу минаваше тунелът на някое грамадно подземно чудовище. Вратите се разтърсиха. Камъните около тях се разлюляха и започнаха да падат парчета, но крепостта издържа, защото беше построена по-здраво, отколкото издигнатите набързо лагери.