Блакмуър изпищя. Светът около него внезапно се проясни и за първи път, откакто се бе натряскал толкова, че да издаде заповедта за екзекуцията на Тарита Фокстън, той отново започваше да мисли ясно.
Лангстън не беше преувеличил. Магическите сили на Трал наистина бяха огромни, а тактиката му да пречупи орка се беше провалила. Всъщност той бе разбудил невероятен гняв и сега, докато Блакмуър гледаше, обзет от паника, стотици… не, хиляди грамадни зелени тела се стичаха надолу по пътя като смъртоносна вълна.
Трябваше да бяга! Трал щеше да го убие — Блакмуър не се съмняваше. Оркът непременно щеше да го открие и умъртви заради това, което беше сторил на Тарита…
„Тари, Тари, аз те обичах. Защо ми причини това?“.
Наблизо някой пищеше като обезумял. Лангстън викаше в едното му ухо, а лицето му беше мораво. Видя, че очите на капитана щяха да изхвръкнат от ужас. Гласът на сержанта също ревеше нещо, но и двамата сякаш издаваха безсмислени звуци. Блакмуър погледна безпомощно към тях.
Сержантът изплю още няколко ядни думи, след това се обърна към хората си. Те продължаваха да зареждат оръдията и да стрелят, а под тях, пред стените на крепостта, рицарите пришпориха конете си и се втурваха в атака срещу оркската армия. Блакмуър чу бойни викове и дрънчене на стомана. Черните брони на неговите мъже се смесиха със зелените кожи на орките, а тук-там проблясваше бяла козина, сякаш… в името на Светлината, Трал наистина ли беше успял да призове белите вълци във войската си?
— Прекалено много — прошепна той. — Те са прекалено много. Толкова са много…
Стените на крепостта се разтърсиха за пореден път. Генералът беше завладян от страх, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Свлече се на колене и в тази поза, пълзящ като плъх, той се спусна надолу по стълбите и стигна до вътрешния двор.
Всички рицари бяха извън укреплението. Там, както предположи Блакмуър, те се биеха и загиваха. Мъжете, които бяха останали вътре, крещяха и събираха каквито оръжия им видеха очите — коси, вили, дори дървените тренировъчни оръжия, с които като по-млад Трал бе усъвършенствал бойните си умения.
Странна, но позната миризма изпълваше ноздрите на генерала. Страх, ето какво беше тя. Самият той бе вонял по този начин в предишни битки, но беше забравил как се бунтува стомахът му от това.
Събитията не трябваше да се развиват по този начин. Орките, напиращи от другата страна на вече поддаващата врата, трябваше да бъдат неговата армия. Техният предводител, който сега се намираше отвън и крещеше ожесточено името на Блакмуър отново и отново, трябваше да бъде негов смирен и покорен слуга. Тарита също трябваше да бъде тук… къде беше тя между другото… И тогава той си спомни. Спомни си как със собствените си уста беше изрекъл заповедта за отнемането на живота й.
Повърна пред погледа на собствените си мъже, защото му беше зле — и физически, и душевно.
— Той изгуби контрол! — изрева Лангстън на сантиметри от ухото на сержанта, опитвайки се да надвика целия шум от оръдията, ударите на мечове върху щитове и писъците от болка. Стените се разтресоха за пореден път.
— Той отдавна е изгубил всякакъв контрол! — извика в отговор сержантът. — Вие командвате сега! Какво искате да направим?
— Да се предадем! — изпищя Лангстън без колебание. Сержантът, който наблюдаваше битката, развихрила се под него, поклати отрицателно глава.
— Твърде късно е за това! Блакмуър обрече всички ни! Засега трябва да се бием, докато Трал не реши, че отново желае да преговаря за мир… ако това изобщо стане някога. Какво искате да направим? — повтори настоятелно сержантът.
— Аз… аз… — всякакво подобие на логични разсъждения се беше изпарило от съзнанието на Лангстън. Това нещо, наричано битка, не му беше в кръвта… вече два пъти се беше пречупвал. Знаеше си, че е страхливец, и се презираше за това, но така не променяше нищо.
— Искате ли аз да поема командването на отбраната на Дърнхолд, сър? — попита сержантът.
Лангстън с благодарност обърна навлажнените си очи към по-възрастния мъж и кимна.
— Много добре — отвърна сержантът, извъртя се с лице към хората в двора и започна да крещи заповеди.
В този момент портите се натрошиха и вълна от орки нахлу в двора на една от най-здраво построените крепости по тези земи.
Двадесет
Сякаш небесата се продъниха и от тях се изсипа пороен дъжд, който залепи тъмната коса на Блакмуър върху неговата глава. Той се подхлъзна върху неочаквано превърналата се в кал земя. Падна тежко и си изкара въздуха. Мъжът се насили да се изправи на крака и продължи да тича напред. Имаше само един-единствен изход от този кървав, оглушителен ад!