Стигна до покоите си и се хвърли към бюрото, потърси ключа с треперещи пръсти. Изтърва го на два пъти, преди да стигне с олюляване до гоблена край леглото. Дръпна покривалото със замах и отключи бравата.
Блакмуър се втурна напред, забравил за стъпалата, и се изтърколи надолу по тях. Въпреки че беше мъртвопиян, а може би и точно заради това, той се отърва само с няколко синини. Светлината, проникваща през вратата на спалнята, осветяваше прохода едва на няколко метра, след което следваше плътен мрак. Изруга, че не се бе сетил да си вземе лампа, но вече беше твърде късно за това. Беше твърде късно за толкова много неща…
Хукна през тунела, колкото го държаха краката. Искаше да се измъкне и да избяга в гората. Щеше да се върне по-късно, когато клането приключеше. Щеше да се престори, че… всъщност и той не знаеше какво точно. Все щеше да измисли нещо.
Земята се разлюля отново, Блакмуър изгуби равновесие и падна. Усети как върху него се посипаха дребни камъчета и пръст. Когато трусът най-сетне отмина, мъжът се изправи и тръгна напред с протегнати ръце. Навсякъде из въздуха се стелеше прах и той започна да кашля.
Малко по-нататък пръстите му се натъкнаха на огромна купчина скални отломъци. Тунелът се беше срутил. В продължение на няколко секунди Блакмуър се опитваше разярено да си пробие път. След това, хлипайки, се свлече на земята. Ами сега? Какво щеше да стане с него?
Земята пак се разтресе, Блакмуър скочи на крака и се затича по обратния път. Вината и страхът от орките бяха силни, но инстинктът му за оцеляване беше по-могъщ. Оглушителен звук прониза въздуха и Блакмуър с ужас разбра, че тунелът отново се срутва, но този път съвсем близо зад него. Паниката му придаде нови сили и той затича към спасителния изход, изпреварвайки само с една-две стъпки падащия свод, който продължаваше да се разрушава, следвайки го по петите.
Мъжът се запрепъва нагоре по стъпалата и се хвърли в стаята си, точно когато и последната част от прохода рухна с гръм и трясък. Падна на пода и сграбчи килима, сякаш той можеше да му предложи солидна защита в този внезапно полудял свят. Ужасяващите земни трусове продължаваха и май нямаха никакво намерение да спрат.
След няколко мига, които му се сториха като часове, земята отново утихна. Блакмуър не смееше да помръдне и продължаваше да лежи по лице на пода, дишайки тежко.
С ясен звън във въздуха прелетя меч и се забоде на сантиметри от носа му. Мъжът изпищя и се дръпна назад. Вдигна поглед и видя, че пред него стоеше Трал, стиснал друг меч в ръка.
В името на Светлината, нима бе забравил колко грамаден беше този орк? Облечен в черна броня и размахващ огромния си меч, той се извисяваше над проснатия на пода Блакмуър така, както планинските върхове се извисяват над равнините. Нима в здравата му челюст винаги се беше долавяла такава твърдост, такова… присъствие?
— Трал — заекна Блакмуър, — мога да ти обясня…
— Не — отвърна спокойно Трал, което изплаши човека повече, отколкото ако върху него се беше изсипал страшен гняв. — Не можеш да ми обясниш. За такова нещо оправдание няма. Има само битка, която отлагам отдавна. Дуел до смърт. Вземи меча!
Блакмуър събра крака под себе си.
— Аз… аз…
— Вземи меча — повтори Трал с дълбок глас. — Иначе ще те пронижа така, както си седиш, свил се като уплашено дете.
Блакмуър посегна с трепереща ръка и хвана дръжката на оръжието.
„Добре“, помисли си Трал. Блакмуър поне щеше да му достави удоволствието да се бие срещу него.
Първият човек, когото бе потърсил, беше Лангстън. Беше му изключително лесно да сплаши младия лорд и онзи веднага му беше разкрил съществуването на подземния тунел, предвиден за бягство. Болка бе пронизала Трал, когато той се беше досетил, че сигурно по този път Тарита се бе промъкнала, за да се срещне с него.
Той беше призовал земетресение, което да срути тунела, така че Блакмуър да бъде принуден да се върне обратно. Докато го чакаше, Трал беше разбутал мебелите встрани, за да очисти малко свободно пространство за този последен сблъсък.
Блакмуър се изправи с мъка на крака. Наистина ли това беше същият мъж, на когото се бе възхищавал и от когото се беше страхувал като млад? Направо не можеше да повярва. Сега от човека беше останала само една развалина — и морална, и физическа. Трал отново изпита съжаление към него, но то не му даваше право да забрави всички зверства, които беше извършил Блакмуър.