„Това място не върши добро, а само придава сили на злото. Затова сега нека се срути!“.
Той разпери ръце и започна да тропа ритмично с крак по земята. Затвори очи и си припомни своята тясна килия, мъченията, на които го беше подлагал Блакмуър, омразата и презрението в очите на хората, с които беше тренирал заедно. Докато се ровеше из тези спомени, те му причиняваха изненадващо силна болка. Изживяваше всеки от тях отново за миг, след това го пускаше да си отиде завинаги.
„Нека се срути. Нека се срути!“.
Земята се разтърси за последен път. Трясъкът при раздробяването на грамадните камъни беше оглушителен. Пръстта се устреми нагоре, сякаш искаше да погълне крепостта. Символът на всичко, срещу което Трал се беше борил, се срути сред фонтани от прах. Когато земята най-после се успокои, от могъщото укрепление Дърнхолд бяха останали само огромни купчини камънак и натрошени парчета дървесина. Силни възгласи на одобрение се надигнаха сред редиците на орките. Изтощени и потънали в мрачни мисли, хората гледаха мълчаливо.
Някъде под тези развалини се намираше и тялото на Еделас Блакмуър.
— Докато не го погребеш в сърцето си, няма да успееш да го заровиш достатъчно дълбоко — разнесе се глас зад гърба му. Трал се обърна и погледна към Дрек’Тар.
— Ти си мъдър, Дрек’Тар — каза му Трал. — Може би прекалено мъдър.
— Добре ли се почувства, когато го уби?
Трал се замисли, преди да отговори.
— Трябваше да го сторя. Блакмуър беше отрова не само за мен, но и за много други орки и хора — Трал се поколеба. — Преди да го убия, той… каза, че се гордеел с мен. Че съм станал това, в което той ме бил превърнал. Дрек’Тар, тази мисъл ме плаши!
— Разбира се, че си това, в което той те е превърнал — отвърна Дрек’Тар и Трал изпита изненада и ужас.
Възрастният шаман нежно докосна защитената му в броня ръка.
— Но също така — допълни Дрек’Тар — ти си и това, в което те е превърнала Тарита. А също и сержантът, и Хелскрийм, и Дуумхамър, и аз, че даже и Сноусонг. Ти си това, в което те е превърнала всяка спечелена или загубена битка. Ти си това, в което сам си се превърнал… Ти си Повелителят на клановете.
След тези думи старият шаман му се поклони, обърна се и си тръгна.
Трал го проследи мълчаливо с поглед. Той се надяваше някой ден да стане също толкова мъдър.
Към него се приближи Хелскрийм.
— Раздадохме на хората храна и вода, мой бойни вожде. Нашите съгледвачи докладваха, че призованите подкрепления скоро ще започнат да пристигат. Трябва да си вървим.
— След секунда. Имам още една задача за теб — той протегна свития си юмрук към Хелскрийм и го отвори. Сребърна верижка с полумесец падна в шепата на Гром. — Открий хората, наричани Фокстън. Вероятно те едва сега са научили за смъртта на своята дъщеря. Предай им това и кажи… кажи им, че тъгувам заедно с тях.
Хелскрийм се поклони и тръгна да изпълни заповедта на Трал. Бойният вожд въздъхна дълбоко. Зад гърба му оставаха развалините на крепостта Дърнхолд, олицетворяващи неговото минало. Отпред се простираше бъдещето и цяло море от орки, притихнали в очакване да ги поведе.
— Днес — извика той, повишавайки глас, за да го чуят всички, — днес нашият народ спечели славна победа. Ние изравнихме със земята могъщото укрепление Дърнхолд и счупихме пръстите на неговия юмрук, стиснал лагерите. Но още не е дошло времето за почивка. Все още не можем да заявим, че сме спечелили войната. Много наши братя и сестри все още линеят в затворите. Но ние знаем, че те скоро ще бъдат свободни. Също като вас, те скоро ще опитат вкуса на свободата и ще познаят мощта на нашата горда раса.
— Ние сме непобедими — продължи Трал — и ще ликуваме, защото нашето дело е справедливо! Да вървим! Нека отидем при лагерите, да съборим стените им и да освободим нашия народ!
Разнесоха се бурни възгласи на одобрение и Трал огледа хилядите горди оркски лица. Те ревяха от възторг и размахваха юмруци във въздуха. Всяка извивка на техните грамадни тела изразяваше радостна възбуда. Вождът си спомни за отпуснатите същества, които беше заварил в лагерите, и почувства прилив на гордост, когато осъзна, че точно той ги беше вдъхновил да възродят отново своя дух.
Докато слушаше орките да скандират неговото име, Трал усети как го изпълва дълго жадуваното спокойствие. След толкова много години на търсене, най-накрая беше намерил истинската си съдба и дълбоко в сърцето си вече знаеше кой е: