Крис Метцен
С кръв и чест
Историите в тази книга са измислени. Имената, героите, местата и случките в нея са продукт на въображението на автора. Всякаква прилика с реални случки, места или хора е чисто съвпадение.
На родителите ми, Пийт и Кейти Метцен, за цялата им любов, подкрепа и насърчаване през годините.
На екип Хамро — Сам Муур, Майкъл Карило, Майк Пирози и Даниъл Муур, които непрекъснато ми напомнят какво всъщност означава думата „епичен“.
На Уолтър Саймънсън, чийто портрет на един определен гръмотевичен бог представя всичко, което ценя като художник и писател.
И не на последно място — на всички мои талантливи братя и сестри от Близард, с които съм имал страхотната привилегия да градя най-чудесните светове в компютърните игри. Това е за всички вас.
Едно
Схватка
Лек, прохладен ветрец подухваше през короните на величествените дъбове в гората на Хартглен1. В спокойната гора цареше мир и Тириън Фордринг2 можеше да остане сам с мислите си. Сивият му жребец, Мирадор3, го носеше в лек тръс по криволичещата ловджийска пътека. Макар че през последните няколко седмици почти не се срещаше дивеч, Тириън не пропускаше възможност да дойде на лов. Предпочиташе великолепния свеж въздух на открито пред спарените и задушни стаи в крепостта си. Още от малък идваше на лов в тази гора и познаваше всичките й пътечки и завои като дланта на ръката си. Това беше единственото място, където винаги можеше да си отдъхне от грижите и бюрократичния натиск, присъщ на позицията му. Мислеше си как някой ден ще да доведе собствения си син, Таелан, за да може и той да почувства величието на росните гори.
Лорд паладин Тириън Фордринг беше силен мъж. Силен, както физически, така и психически, той беше смятан за един от най-великите воини за времето си. Дори преминал петдесетте, все още изглеждаше жизнен и енергичен, както когато беше млад. Характерните му гъсти мустаци и късо подстриганата му коса бяха леко прошарени, но пронизващите му зелени очи още блестяха с енергия, която не издаваше възрастта му.
Тириън управляваше проспериращото княжество на Алианса Хартглен — обширен горист регион, разположен на кръстопътя между високите планини Алтерак и обвитите в мъгла брегове на езеро Дароумиър. Той беше уважаван за своята честност и хората в цялото кралство Лордерон почитаха името и делата му. Величествената му крепост, Марденхолд, беше търговският център на оживения регион. Жителите на Хартглен се гордееха с факта, че масивните стени на крепостта никога досега не се бяха поддавали на нашественици, дори в най-мрачните дни на нападението на орките над Лордерон. Но напоследък Тириън беше разтревожен от новата армия, която се суетеше из залите в дома му.
През последните седмици крепостта преливаше от пътуващи сановници и представители на различните нации от Алианса, които минаваха през Хартглен, изпълнявайки тайните си дипломатически мисии. Тириън се беше срещал лично с много от тях и им беше предложил гостоприемството и помощта си. Макар сановниците да оценяваха подобаващо усилията му, Тириън усещаше зараждащото се напрежение между всички тях. Той подозираше, че им е възложено да занесат някаква тревожна новина направо във Висшия съвет на Алианса. Колкото и да опитваше, така и не успя да разбере подробности около тайните комюникета. Но Тириън не беше глупав. След трийсет години като паладин в Алианса, той знаеше какво беше единственото нещо, което можеше да притесни обикновено хладнокръвните емисари: Войната се завръщаше в Лордерон.
Бяха изминали дванайсет години от края на войната с Ордата на орките. Ужасният конфликт, който се беше разразил в северните земи, остави след себе си заличени и изпепелени много от кралствата на Алианса. Прекалено много храбри мъже паднаха, преди вилнеещата Орда да бъде спряна. Тириън изгуби много приятели и войници във войната. Алиансът се беше събрал в единадесетия час и беше изтръгнал победата, избягвайки сигурния погром, но заплати ужасна цена. Почти цяло поколение млади мъже самоотвержено дадоха живота си, за да може човечеството никога да не попада в оковите на дивите орки.
Към края на войната разгромените и останали без лидер оркски кланове бяха обкръжени и изтласкани в охраняваните резервати, намиращи се в покрайнините на земите на Алианса. Макар че от съображение за сигурност беше необходимо резерватите да бъдат под постоянно наблюдение от рицари и воини, орките станаха покорни и пасивни. И наистина, с времето орките напълно загубиха яростната си жажда за кръв и всички изпаднаха в някакъв странен ступор. Някои предполагаха, че летаргията на свирепите създания се дължи на обездвижването им, но Тириън не можеше да бъде убеден в подобно нещо. Със собствените си очи беше видял колко са свирепи и жестоки орките в битка. Спомените от отвратителните им зверства тормозеха съня му години след края на войната. Той със сигурност нямаше да повярва, че войнствеността им е изчезнала напълно.