— Сега може да напуснеш залата — каза му той.
Бартилас преглътна яда си, окопити се и видимо се успокои.
— Разбира се, милорд — отвърна той със сдържан тон. — Ще очаквам заповедите Ви.
После се поклони и излезе от стаята.
— Да, сигурен съм в това — каза сурово Тириън.
Всички си отдъхнаха, когато напрежението в стаята утихна. Тириън уморено потърка очи и седна на мястото си. Един от съветниците се обади:
— Милорд, той е нетактичен, но по сърце е добър човек. Сигурен съм, че не е искал да…
— Знам какъв е. И знам какво искаше да каже. Бартилас винаги се е поддавал на емоциите си. Те са това, което го прави изключителен паладин. Но, от друга страна, те му и пречат в подобни деликатни ситуации — отсече Тириън.
Той се почувства уморен като наистина стар човек.
— Когато се успокои, ще разбере. Винаги го прави.
— Но, милорд, ами ако е прав? Ами ако наистина има повече орки, които ни дебнат, а ние си стоим безучастно? — попита съветникът.
Тириън посочи с пръст мястото на картата, където се намираше изоставената кула.
— В никакъв случай няма да стоя безучастно, стари друже. Сам ще се погрижа за това.
Преди да получат възможност да продължат спора, той стана и тръгна към вратата, оставяйки съветниците да се споглеждат объркани.
— А при малката вероятност той да се окаже прав… дано Светлината да е на помощ на всички ни.
По-късно вечерта, Тириън седеше сам в просторната дневна на крепостта. Храната в чинията му беше изстинала и той небрежно я бодеше с вилицата си. Отново се беше замислил за орка. Наистина ли беше възможно той да е спасил живота му? Трябваше скоро да разбере. Ако Бартилас беше прав, всичко онова, за което се беше трудил, можеше много бързо да се срине.
Зад гърба си чу тихо трополене на малки крачета. Обърна се и видя сънливия Таелан да се появява от съседната стая.
— Не трябва ли да си в леглото, момчето ми? — попита той.
Таелан се покатери в скута му и радостно се загледа в него. Тириън се усмихна на сина си, мислейки колко много прилича на майка си. Песъчливорусата коса, големите сини очи… Наистина е красиво и невинно момче, помисли си Тириън.
— Зелените хора пак ли са тук, татко? — попита Таелан.
Тириън кимна и разроши косата му.
— Да, но ти не трябва да се тревожиш за това, сине. Тук, в крепостта, си на безопасно място.
— Ще се биеш ли със зелените хора, татко? — продължи детето.
Тириън сбърчи чело.
— Още не знам, сине. Още не знам.
Три
Историята на един воин
Тириън се събуди рано сутринта. Измъкна се внимателно от леглото, за да не събуди Карандра, облече се и слезе в кабинета си. Там, окачени върху украсена стойка, го чакаха доспехите му. Тежките сребърни брони, украсени с позлатени нишки, проблясваха на утринната светлина, въпреки многобройните драскотини и вдлъбнатинки по тях. Бойните белези, помисли си той. Всяка от тези драскотини можеше да бъде фатална рана, ако не беше достатъчно предпазлив през всичките тези години. Той безмълвно се надяваше късметът му да не го напусне в бъдеще, колкото и тревожно да е то.
Възможно най-тихо той си сложи броните една по една и ги закопча. Щом беше готов, се изправи пред високото огледало и се огледа. Изглеждаше както обикновено, въпреки малко повечето сиви коси около умореното му лице. Остана удивен колко добре му пасваше бронята след толкова много години. Трябваше да си признае, че се чувстваше някак неразрушим всеки път, щом я облечеше. Но все пак това бе младежко чувство. Никой не е непобедим. Никой не живее вечно, помисли си натъжено той.
Тириън пристъпи към каменната камина, изсечена в далечната стена и се присегна за чука, който беше поставен на дъбовата рамка над нея. Идеално изработеният чук легна удобно в ръцете му. Свещените руни, гравирани на металната глава, блестяха както винаги.
— При повече късмет, днес ще имам нужда от силата ти, стари друже — прошепна той.
Тириън мушна чука под ръката си и се запъти към конюшнята на крепостта.
Слънцето тъкмо беше започнало да се показва над върховете на Алтерак, когато Тириън беше готов с оседлаването на Мирадор. Той намести чука в примката на седлото и се приготви да възседне опитния боен кон. Намести крак в стремето и изохка от болка. Ребрата още го боляха, а тежката броня му пречеше да повдигне собствената си тяло.