— Мога ли да попитам какво правиш? — чу се подозрително познат глас откъм тъмния вход на конюшнята.
Тириън свали крака си от стремето и се обърна, за да види Ардън. Лицето на капитана на стражата беше строго, но и загрижено.
— Смятам да огледам останките от кулата. Ако орките планират да нападнат земята ми, сам ще открия доказателството за това — отвърна решително Тириън.
Ардън кимна.
— Чудесно. Тогава ще се приготвя и ще дойда с теб.
— Не желая компания. Това е нещо, което трябва да направя сам, Ардън — каза Тириън.
В гласа му имаше твърде решителна нотка, която още повече притесни капитана.
— Това не ми харесва, Тириън. Какво точно се опитваш да докажеш? Тръгваш сам толкова скоро след…
Тириън го прекъсна.
— След кое, Ардън? След поражението ми ли? — попита разгорещено Тириън.
Ардън наведе очи и помръдна нервно. Тириън възседна коня си, въздъхна дълбоко и отсече:
— Ще се върна след няколко часа. Наглеждай Бартилас докато ме няма. Имам усещането, че ще се опита да забърка някоя каша.
После пришпори Мирадор и препусна към дърветата в далечината. С нарастващо притеснение Ардън се загледа след господаря си. Той усещаше, че Тириън не му казва всичко.
Намирането на пътя до изоставената кула не се оказа толкова лесно, колкото Тириън предполагаше. Отне му часове да се лута из криволичещата планинска пътека. Сутрешната мъгла още се стелеше по земята, но той все пак успя да различи разрушената постройка през дърветата. Щом я наближи, той забави хода си и се заслуша за сигнали за опасност. Това не е мъдър ход, мислеше си той — да се приближава към вражески лагер, без дори да има оръженосец до себе си. Тежкият ход на коня му и блестящата му броня достатъчно добре издаваха присъствието му дори на километри от тук. Трябва да съм по-предпазлив, помисли си той. Все пак имаше голяма вероятност оркът да не е бил сам онзи път. Но нещо му казваше, че не е било така. Нещо дълбоко в него му казваше, че няма от какво да се бои. Напълно безотговорно и дръзко Тириън се засили към основата на кулата и слезе от коня. Погледна нагоре и видя къде някогашните здрави стени са пропаднали навътре. Щетите по кулата бяха сериозни и той се зачуди как изобщо беше успял да оцелее. После се огледа за някакви следи от орка. Не видя никакви. Кулата изглеждаше напълно изоставена.
Нисък, гърлен звук го накара да се обърне и той видя орка, който седеше на един голям камък близо до дърветата. Съществото изглеждаше спокойно, но огромната му секира беше на една ръка разстояние от него. Значи и съществото е предпазливо, помисли си Тириън. Гордият паладин свали шлема си и го остави на лъка на седлото си. Големият кон изсумтя шумно, усещайки вълнението на господаря си. С крайчеца на окото си Тириън погледна бойния чук и се протегна към дръжката му. Оркът моментално грабна секирата си. Тириън веднага отдръпна ръката си и отстъпи настрани от коня. Оркът изръмжа тихо, успокои се и се усмихна разбиращо. Тириън си пое дълбоко дъх и бавно тръгна към него.
Докато се приближаваше, той осъзна, че може и напълно да греши. Може би съществото наистина е имало намерение да го довърши. Може би някой друг по чудо го е спасил от рутещата се кула. Може би. Но той трябваше да разбере със сигурност по един или друг начин. Тириън спря на няколко крачки от орка и вдигна юмрук към сърцето си в знак на поздрав. Това беше оркският поздрав, нали? В отговор на това оркът вдигна изпъната длан към прошарената си вежда.
— Така правят човеците, нали? — попита правилно той.
Гласът му беше дълбок и твърд, а произношението му беше безупречно. Тириън се смая и шокът се отрази на лицето му. Страховитите черти на орка се изкривиха в нещо, което Тириън прие за усмивка.
— Ти… говориш езика ни? — попита разтреперано Тириън.
Старият орк го изгледа строго.
— Да не мислиш, че народът ми оцеля толкова дълго във вашия свят, разчитайки само на брутална сила? — попита той. — Твоят вид винаги е подценявал моя. Затова и загубихте първата война.
Тириън остана възхитен от създанието. Пред него седеше същество на мрака… зъл, кръвожаден звяр. А в същото време му говореше свободно и умно. Не се беше хвърлило да изтръгне сърцето му, както бе очаквал. Просто си седеше и го изучаваше със знаещите си очи. Тириън потръпна, чувствайки едновременно възхищение и погнуса. Без да се замисля, той зададе въпроса, който толкова го мъчеше:
— Трябва да знам. Ти ли ме издърпа от кулата и заведе коня ми до пътеката?