Старият орк се загледа в него за известно време и после кимна.
— Да — отвърна той.
Тириън въздъхна рязко.
— Защо го направи? — попита той. — Та ние сме заклети врагове.
Оркът явно се замисли за момент.
— Имаш огромна чест за човек. Това поне разбрах от боя ни. Никой почтен воин не заслужава да умре като животно в капан. Не беше редно да те оставям така — обясни оркът.
Тириън не беше сигурен какво точно очакваше да чуе, но определено не беше подготвен за такъв отговор.
— Освен това — продължи оркът — достатъчно съм се нагледал на смърт.
Тириън наведе глава, опитвайки се да проумее думите на орка. Това не може да е истина, мислеше си той. Това същество е безмилостен дивак. Как може да говори така? И въпреки всичко Тириън знаеше, че оркът говори истината. Усещаше искреността му… а отвъд нея — дълбоко заровената болка и мъка. Като паладин той беше развил силно чувство на емпатия и усещаше силните емоции у другите. Това странно умение за пръв път му беше толкова полезно. Тириън се съвзе и просто се остави на течението.
— Тогава трябва да ти благодаря — започна той, чудейки се как точно да се обърне към съществото.
Усещайки смущението на Тириън, оркът каза:
— Аз съм Ейтриг, човеко. Можеш да ме наричаш Ейтриг.
С облекчение Тириън отвърна:
— Благодаря ти, Ейтриг. — Благодаря ти, че спаси живота ми.
Оркът кимна и се изправи. Тириън забеляза, че той върви, накуцвайки. Той осъзна, че раната, която му беше нанесъл по време на битката, явно се е инфектирала. Без да поглежда към Тириън, оркът закуцука към порутената кула.
— Аз съм Тириън Фордринг — започна паладинът. — Аз управлявам тези земи, Ейтриг, и трябва да знаеш, че твоето присъствие тук смущава много от хората, които разчитат на защитата ми.
Оркът се засмя тихо.
— Обзалагам се, че тези хора са спели спокойно, преди да ме откриеш — отвърна той. — Живея в тези гори от много години, човеко. Местя се постоянно, крия се и търся подслон. Много добре се справям с укриването от разузнавачите и рейнджърите ти.
Последните думи прозвучаха с лек присмех. Орките не обичаха елфите рейнджъри. Хитрите горски рейнджъри се бяха заклели да отмъстят на Ордата, след като орките унищожиха вълшебната им родна земя Куел’Талас. Тириън отново се зачуди дали Ейтриг казва истината. Възможно ли е този орк да е останал незабелязан толкова дълго време?
Ейтриг изсумтя и каза:
— Много лош късмет те доведе до мен.
— Сигурно — започна Тириън. — Но присъствието ти тук е голям проблем за мен. Хората ми ненавиждат твоя вид. Твоята раса донесе само мъка и хаос в тези земи. Ако те открият, ще те убият, без да им мигне окото. Как очакваш милост от мен? Как да ти позволя да останеш, след като знам какво са сторили твоите хора?
— Аз се отрекох от тях, човеко! Живея тук сам… в изгнание — каза уморено Ейтриг. — Повече не желая да плащам за греховете им.
— Не разбирам — отвърна паладинът. — Отрекъл си се от своите хора?
— Моите хора са изгубени — изсумтя оркът. — Честно казано, те бяха изгубени много преди да дойдат в този странен свят. Когато Ордата най-накрая падна под вашите знамена, реших завинаги да ги изоставя.
Ейтриг се протегна и придърпа голямо каменно парче до себе си. Тириън се удиви от силата му. Трябваха поне двама здрави мъже, за да помръднат този камък. Оркът кимна на Тириън да седне и после сам кръстоса крака на земята. Тириън приседна върху гладкия камък.
— Много неща не знаеш за моите хора. Честта и гордостта им отдавна ги изчезнаха. Реших, че дългът ми към тях ще бъде изплатен, когато загинат синовете ми — каза Ейтриг.
— Синовете ти воини ли бяха? — попита Тириън.
Ейтриг се изсмя силно.
— Всички орки са воини, човеко — каза той, сякаш Тириън беше малко, неразумно дете. — Само това знаем. Но въпреки силата и храбростта на синовете ми, те бяха предадени от собствените си лидери. По време на последната война вождовете на клана ни се бореха помежду си за дребни неща. Веднъж, когато една от кървавите битки приключи, на синовете ми беше заповядано да се изтеглят от фронтовата линия. Един от съперниците на вожда ни, с надежда да увеличи позицията на клана си в Ордата, отмени заповедта и изпрати синовете ми и братята им обратно, за да бъдат избити. Беше черен ден за клана ни… — каза замислено Ейтриг. — Черен ден за мен.
Тириън се замая. Той знаеше, че орките често воюват помежду си. Но дълбоката мъка на Ейтриг го трогна. Никога не си беше представял, че такова предателство може да бъде толкова покъртително за един орк.