— Карате ли се? — попита боязливо момчето, а сините му очи блестяха разтревожено.
Тириън отиде до него и го вдигна на ръце.
— Не, синко, майка ти просто се беше притеснила заради орките — успокои го той.
Таелан явно се замисли за миг.
— Татко, орките зли и жестоки ли са, както казват всички?
Тириън не беше подготвен за такъв директен въпрос. Той се замисли за искрения разговор с Ейтриг и се изненада, че вече не беше толкова сигурен. Със сигурност не искаше да лъже сина си. Трябва да има надежда за бъдещите поколение.
— Ами, сине, трудно е да се каже — започна бавно той.
Фокусиран върху Таелан, Тириън не забеляза недоверчивия поглед на Карандра. Момчето се заслуша внимателно.
— Мисля, че има и добри орки. Просто по-трудно се срещат — каза нежно Тириън.
Карандра не вярваше на ушите си. Потушеният й гняв отново започна да се надига в гърдите й.
— Наистина ли, татко? — попита Таелан.
— Така мисля — отвърна Тириън — Понякога трябва да внимаваме колко бързо съдим за хората, сине.
Момчето изглеждаше доволно от отговора. Карандра не беше. Въпреки всичко останало, за нищо на света нямаше да остави Тириън да пълни главата на сина й с подобни глупости.
— Не му говори така! — изсъска тя. — Орките са безмозъчни зверове, които трябва да бъдат избити до крак! Как изобщо можеш да говориш така, знаейки какво причиниха на света ни? Какво ти става, Тириън? — извика тя, изтръгвайки Таелан от ръцете му.
Усещайки гнева на майка си, момчето се разплака. Тя го помилва гальовно по главата и се обърна да си върви.
— Не се тревожи, малкия — каза му тя. — Татко ти е просто уморен. Да го оставим да си почине, а? — продължи тя и бързо излезе от стаята, без дори да погледне Тириън.
Тириън остана сам, отиде до украсения поднос и си наля чаша охладено вино. Отпи една голяма глътка, седна тежко и се замисли колко бързо целият му свят се беше преобърнал наопаки.
Четири
Йерархията
Следващите два дни минаха спокойно в Хартглен. Слуховете за предполагаема заплаха от орките значително утихнаха. Тириън се успокои и помисли, че може дори да успее завинаги да остави цялата случка зад гърба си. Докато Ейтриг стоеше надалеч от хората, Тириън нямаше да се притеснява за вземането на каквито и да било мерки, с които да наруши обещанието си към орка. Той остана изненадан от това, че през последните дни Бартилас също се беше укротил. Но, въпреки мълчанието на младия паладин, Тириън усещаше, че Бартилас нямаше да кротува дълго, ако подозира, че в Хартглен има орки.
След неочакваното си отсъствие, Тириън доста бързо отново влезе в ролята си на управител. Монотонните му бюрократични задължения някак успяваха да държат мислите му далеч от съдбовната му среща с Ейтриг. Свободното време, което можеше да си позволи, той прекарваше с Таелан и Карандра. Изненадващо, съпругата му като че ли също беше забравила за последния им спор. Тя се държеше приветливо, както винаги, и нито веднъж не повдигна въпроса за орките. Тириън беше благодарен за мира и спокойствието. Последната седмица го беше заредила с достатъчно вълнение и тревога.
Слънцето беше достигнало зенита си в кристално-синьото небе. Тириън седеше на широкия балкон с изглед към конюшнята на крепостта и огражденията за езда. Балконът в задната част на крепостта, предлагаше възхитителна гледка към величествените снежни върхове на Алтерак в далечината. Той наблюдаваше отвисоко как долу, в ограждението Карандра води малко бяло пони в кръг. На гърба на понито седеше Таелан, който явно много се забавляваше. Момчето се смееше и размахваше ръце, подканвайки майка си да го води по-бързо и по-бързо. Карандра се смееше със сина си и му напомняше да държи здраво и с две ръце гривата на понито.
Тириън се загледа в тях. Те бяха сърцето на неговия свят и изворът на всичката радост в живота му. Нямаше да ги предаде. Дълго беше мислил върху последните думи на Карандра от онази вечер. Може би честта му в крайна сметка беше егоистична. Но дори да беше така, тя си оставаше неотменна част от него. Тя го определяше толкова ясно, колкото и лицето му. Като паладин той не можеше и нямаше да се откаже от нея. Всичко се основаваше на нея. Той просто се надяваше честта му никога повече да не застава между него и любимите му хора.
Тежките ботуши на Ардън изтропаха по каменния под на балкона. Капитанът на стражата се появи зад гърба на Тириън и се поклони. Тириън забеляза, че Ардън е задъхан. Явно верният му капитан беше тичал до тук. Тириън се изправи и го поздрави. Тогава видя, че лицето на младия мъж е пребледняло.