— Какво има, Ардън? Защо си се разбързал така?
Капитанът се опита да си поеме дъх.
— Търсих те навсякъде, милорд — каза той насечено. — Пред портите ни чакат гости.
Тириън се напрегна. За един кратък миг той се замисли за най-лошото. Определено гостите в крепостта бяха нещо обичайно. Единственото нещо, което Тириън предположи, че може да притесни Ардън, беше, че армия орки се катери по стените.
— Какви гости? Има ли някакъв проблем? — попита строго паладинът.
Ардън поклати глава и си пое дъх.
— Пратеник от Стратхолм, милорд. Лорд командир Датроуен е дошъл лично, ескортиран от цял полк. Иска веднага да говори с теб.
Тириън се сепна. Лорд Датроуен е тук? Командирът беше не само негов пряк началник, но и един от най-старите му приятели. Датроуен беше достоен водач и славен воин. Той и Тириън неведнъж бяха спасявали живота си един на друг във войната. Поради многобройните им задължения двамата приятели не се бяха виждали от години. Но защо прочутият лорд беше бил толкова път от столицата за неочаквана среща, и то с толкова голям ескорт? Паника завладя Тириън. Датроуен е научил за орките. Това е единственото обяснение за визитата му. Тириън беше сигурен, че Бартилас го е информирал за наскорошната му среща с Ейтриг. Той издиша тежко и се съвзе. Потупа окуражително Ардън по рамото, погледна отново към съпругата и сина си долу и пое към главната порта.
Лорд командир Сайдан Датроуен имаше внушителна фигура. Беше висок почти два метра и сияеше в бляскавата си броня. Тъмносинята му мантия с позлатени краища покриваше широките му рамене и падаше царствено зад гърба му. Чертите на застаряващото му лице бяха белязани от дългите години на битки. Равно подстриганата му коса и късата му брада сивееха, но пронизващите му сини очи блестяха ясни и не издаваха възрастта му.
Когато видя Тириън, суровото изражение на Датроуен се разчупи и той сърдечно се усмихна. Спусна се към приятеля си и го прегърна силно. Тириън усети как въздухът му свършва. Мощният Датроуен почти го вдигна във въздуха. Датроуен се засмя дълбоко и гръмко.
— Тириън, друже, радвам се да те видя. Колко време мина, четири години?
Той пусна Тириън и паладинът застана сериозно.
— Почти четири години, милорд — отвърна той.
Датроуен се усмихна дяволито, потупа го по гърба и едва не го събори.
— Да не почваме с тези „милордски“ глупости! Ти си един от малкото живи мъже, които ме помнят като сополиво хлапе. Ние сме равни — аз и ти — каза засмяно Датроуен.
Тириън се опита да се успокои и също се усмихна.
— Нека е по твоему, Сайдан.
Той потупа бронята на високия мъж и добави радостно:
— И аз се радвам да те видя.
Макар поведението на Датроуен да беше свободно и грубовато както винаги, в острия му поглед се четеше загриженост. Тириън погледна зад гърба му към редиците от бронирани мъже, които стояха на полето пред стените на крепостта. Сърцето му се сви. Въпреки че беше щастлив да види приятеля си, Тириън знаеше, че присъствието на толкова много войници е знак за голяма беда.
— Кажи ми, Сайдан, защо не ме извести за пътуването си? Можех да подготвя голямо пиршество, ако ме беше предупредил — каза Тириън, опитвайки се да поддържа ведър тон.
Датроуен кимна и разпери широко ръце.
— Извинявам се за неканените гости, Тириън, но имаме спешна работа. Затова реших да дойда възможно най-бързо. Но да оставим това за по-късно. Ще ти отнеме време да свикаш съветниците си — каза той с по-сериозен тон.
— Станало ли е нещо, Сайдан? На война ли отиваме? — попита Тириън, чудейки се какво точно да каже.
Датроуен го прониза с поглед и внимателно огледа лицето му.
— Дошъл съм да разбера точно това — отвърна той.
Не знае за Ейтриг, помисли си Тириън.
— Но сега искам да видя прекрасната ти съпруга и сина ти — каза ведро Датроуен. — Съжалявам, че не можах да дойда, когато се роди. Знаеш как е.
Тириън кимна.
— Той е добро момче. Бъдещ паладин — увери го той.
Тириън усети капчиците пот по челото си, опита се да се успокои и да се държи естествено. Имаше чувството, че Датроуен вижда през него и едва не подскочи, когато той избухна в силен смях.