Утрото вече беше окъпало земята с първите слънчеви лъчи, когато отрядът рицари и войници достигнаха до гористите хълмове. Тириън, Ардън и Датроуен водеха бляскавата колона надолу по ловджийската пътека, която криволичеше през гъстата гора. Бартилас яздеше зад тях, предпочитайки да си говори с ветераните от войната от полка на Датроуен. Очевидно младият паладин нямаше търпение да се докаже в битка. Тириън беше доволен, че младежът е надалеч. Беше толкова отвратен от него, че не искаше дори да вижда лицето му.
Лошо настроение потискаше Тириън. Беше спал малко и се събуди с присвит стомах. Искаше му се по някакъв начин да предупреди орка, за да може да избяга. Но Тириън знаеше, че дори да успее да го предупреди, действията му щяха да са в противоречие с директната заповед от висшестоящите. Знаеше, че няма как едновременно да удържи на обещанието си и да изпълни дълга си. Безценната му чест беше в опасност.
Те яздиха няколко часа през планината, водени от Тириън. Той знаеше точно къде отива. Не след дълго разрушените останки от кулата започнаха да се виждат през дърветата. Датроуен се изправи на седлото и попита Тириън дали това, което виждат, е кулата.
— Там видях орка за пръв път, милорд — каза тихо Тириън.
Датроуен кимна, усещайки притеснението му.
— Сигурен ли си, Тириън? Изглеждаш някак унил тази сутрин.
— Сигурен съм, милорд — отвърна Тириън с дрезгав глас. — Добре съм. Просто съм малко уморен.
Датроуен го потупа окуражително по рамото. Лорд командирът даде знак на хората си да се разположат по протежение на пътя. После извика няколко стражи да застанат пред колоната. Един от тях беше Ардън. Капитанът се усмихна на Тириън, но паладинът не беше в настроение да му отвърне със същото. Той потръпна, когато видя как двама от стражите издърпаха зад себе си една каруца с клетка. Паянтовата клетка беше проектирана да превозва малък брой затворници на голямо разстояние. Тириън се замоли клетката да си остане празна.
Датроуен знаеше, че е по-добре да се движат безшумно, преди да потвърдят присъствието на други орки в района и заповяда на хората си да останат да чакат.
Обладан от ентусиазъм, Бартилас се намести плътно зад лорд командира. Тириън, Ардън и още шестима войници ги последваха по пътеката към кулата.
Сечището около кулата беше тихо, но войниците се движеха бързо, въпреки тежката си броня и оръжията. Следвайки дадените им по-рано инструкции, Ардън заповяда на стражите си да наобиколят кулата. Бартилас слезе от коня си и откачи бойния си чук от примката на седлото. Ескортиран от двама мъже, Бартилас внимателно се насочи към входа на кулата. Спря на няколко крачки от разбитата врата и извика заповеднически:
— Идваме от името на Алианса! Излезте и се предайте, зверове, или ще бъдем принудени да ви убием!
Гласът му беше остър и малко несигурен. Тириън знаеше, че на неопитния паладин му треперят краката. По намръщеното лице на Бартилас се стекоха капки пот. От порутената стая на стражата в кулата се чу шум, някой се раздвижи. Двамата войници до Бартилас заеха позиция за атака. Бартилас стисна силно чука си, опитвайки се да овладее вълнението си.
От тъмната стая бавно се появи силуетът на огромен орк, който застана на вратата. Ейтриг държеше бойната си секира и изглеждаше готов за битка. Оркът огледа лицата на хората с гневни очи. Забеляза и Тириън, който седеше върху коня си, и още повече се намръщи. Тириън срещна погледа му за миг, но се принуди да се извърне. Ужасеният поглед на орка му каза достатъчно — Ейтирг беше разбрал колко е жалко чувството му за чест. Старият орк беше спасил живота му, а той му се отплати за това, като доведе враговете му право в дома му. Никога през живота си Тириън не се беше чувствал толкова разкаян и отвратен от себе си.
Ейтриг направи няколко крачки към сечището и Тириън забеляза, че той куца по-тежко от преди. Явно раната му беше лошо инфектирана. Очите на Ейтриг блестяха от омраза и ярост. Тириън виждаше, че оркът не смята да се предаде жив.
Сякаш в отговор на мислите му, Датроуен каза:
— Не го искам мъртъв. Нужен ми е жив!
Изумен, Бартилас рязко се обърна, но явно разбра заповедта. Ардън и стражите му се приближиха към кулата с намерението да хванат орка. Бартилас беше толкова нервен, че ръцете му трепереха. Той усещаше погледите на Датроуен и Тириън върху себе си. Това беше моментът, който беше очаквал. Това беше неговият славен момент.