Както винаги, Тириън всяка нощ се молеше конфликтът да не застраши отново хората му. Може би наивно, но горещо се надяваше синът му да не преживява ужаса на войната. Като паладин, по време на трагичния конфликт той беше видял прекалено много осиротели и убити деца. И знаеше, че едно дете не може да не бъде безсърдечно и дистанцирано, след като е било заобиколено само от ужас и насилие. Той със сигурност нямаше да позволи подобно нещо да се случи със собствения му син, но въпреки желанието си, не можеше да пренебрегне настоящото положение на нещата. Най-близките му помощници и съветници от месеци му докладваха за страшните слухове, че орките отново са се раздвижили. Беше трудно за вярване, но присъствието на толкова много емисари в крепостта му ги потвърждаваше.
Ако орките бяха достатъчно глупави, за да въстанат отново, той щеше да стори нужното, за да ги спре. Дългът винаги е бил неизменна част от живота му. Беше прекарал по-голямата част от живота си, защитавайки Лордерон по един или друг начин. И макар да не беше от благороднически произход, ентусиазмът и честта му бяха спечелили рицарското признание, когато беше едва на единайсет. Тириън служеше на краля си с непреклонна вярност и беше спечелил уважението на висшестоящите. Години по-късно, когато орките за пръв път нахлуха в Лордерон с намерението да заличат цялата цивилизация, той беше първият рицар, който получи честта да застане до Утър, Носителя на Светлината4, и да бъде посветен като Паладин. Утър, Тириън и още няколко верни рицари бяха лично избрани от Архиепископ Алонс Фейол да се превърнат в живите носители на свещената Светлина. Те получиха двойна сакрална задача — с помощта на свещената Светлина паладините трябваше не само да поведат борбата срещу злите сили на мрака, но и да лекуват раните на невинните хора. Тириън и хората му получиха божествената сила да лекуват всякакви рани и болести. Беше им вдъхната невероятна сила и мъдрост, които им позволиха да защитават братята си и да прославят Светлината. И наистина, водачеството и силата на паладините спомогна за спечелването на войната и оцеляването на човечеството.
Въпреки че способностите му, дадени от Светлината, да бяха поотслабнали с времето, Тириън все още чувстваше как енергия и благодат изпълват застаряващото му тяло. Със сигурност, в случай на нужда, щеше да бъде достатъчно силен. Заради сина си и хората си той се закле, че ще бъде достатъчно силен.
Тириън прогони тревожните мисли от главата си и спря, за да определи местонахождението си. С изненада откри, че е стигнал много по-далеч по пътеката, отколкото беше възнамерявал. Пътеката се извиваше сред гъстата гора нагоре в планината. Той си спомни, че толкова надалеч нямаше стражи. Всъщност дори не си спомняше кога за последен път беше идвал чак до тук. Поспря за миг, за да се наслади на красотата на мястото. Чуваше се бълбукането на близкото поточе, а въздухът беше чист и свеж. В синьото и ясно небе кръжаха два сокола. Той наистина обичаше тази земя. Тириън си обеща отново да се върне тук веднага, щом му се отвори възможност. Той прокара ръка през изтъняващата си посивяваща коса и се укори, че толкова се беше унесъл в мисли. Все пак беше дошъл на лов. Тириън внимателно обърна коня си и го пришпори надолу по пътеката. По едно време дръпна рязко юздите и поведе верния си другар навътре в гъстата гора.
След малко забави ход и излезе на широкото сечище, което обграждаше останките на изоставена наблюдателна кула. Спря до основата на кулата и погледна нагоре към самотната постройка. Като много други останки по цялата земя, тя болезнено напомняше за смутните времена. Стените на кулата бяха разбити и по тях личаха черните следи от снаряди. Явно е било дело на оркските катапулти. Той си спомни как по време на войната разрушителните машини отдалече мятаха огнени снаряди и опожаряваха цели села. Зачуди се как тази порутена кула е успяла да оцелее, след толкова дълга борба със стихиите. Докато изследваше основата й, той забеляза странни следи по земята и слезе от коня си, за да огледа отблизо. Кръвта във вените му почти се смръзна, когато осъзна, че следите не бяха човешки… и бяха пресни.