Ардън го умоляваше да се подчини.
— Милорд, моля Ви, спрете! — Какво, по дяволите, Ви става?
След кратка борба стражите изправиха Тириън на крака. Паладинът погледна към Ейтриг, но в отговор срещна по-скоро празния му поглед.
— Тириън, какво, в името на Светлината, те прихваща? Действията ти са предателски! Кажи ми, че имаш обяснение за всичко това! Кажи ми, че не опитваш просто да освободиш това същество! — извика Датроуен.
Тириън се опита да се съвземе.
— Този орк спаси живота ми, Сайдан! — изрева Тириън. — По време на битката ни част от тавана на кулата се срути. Бях приклещен и безпомощен. Оркът ме издърпа и ме освободи, преди таванът да се сгромоляса отгоре ми. Знам, че звучи невероятно, но е истина.
Датроуен остана втрещен. Шокиран, Ардън само стоеше и гледаше към господаря си. Със сигурност Тириън не вярваше, че оркът наистина го е спасил. Той се загледа в очите му и разбра — наистина го вярваше.
— Заклех се и му обещах мир и с честта си ще се боря да бъде така!
Тириън поднови съпротивата си срещу войниците, опитвайки се да освободи ръцете си. Бартилас явно се окопити от първоначалния си шок.
— Предател! — извика младия паладин. — Той е предател на Алианса! През цялото време е заговорничил с този звяр!
Датроуен не можеше да повярва на ушите си. Винаги беше смятал Тириън за почтен и разумен мъж. Но ето сега той се беше изправил срещу висшестоящия, съюзявайки се със смъртния си враг.
— Тириън, опитвам се да бъда търпелив. Очевидно си много объркан заради това същество. Независимо от това, което смяташ, че се е случило, трябва да престанеш. Иначе ще бъда принуден да те задържа и да те дам под съд за измяна! Веднага престани с това безумие!
Тириън не се отказваше.
— По дяволите, Сайдан! Това е въпрос на чест! Не разбираш ли? — изръмжа през зъби той.
— Ще свидетелствам за измяната му, милорд — заяви гордо Бартилас.
Явно младият паладин се опитваше да компенсира поражението си, подмазвайки се на развълнувания лорд командир.
— Млъкни, Бартилас! — изрева Датроуен.
С посърнало сърце той даде знак на войниците да арестуват Тириън.
— Не ми оставяш друг избор, Тириън. Осъждам те за измяна срещу Алианса! Капитан Ардън, вържете престъпника и го качете на коня му. Ще бъде отведен на съд в Стратхолм заедно с орка му.
Изпълнен с мъка, Ардън наведе глава. Той бавно завърза ръцете на Тириън и го поведе към коня му.
— Съжалявам, милорд — каза Ардън, поглеждайки Тириън в очите.
Тириън се намръщи и се обърна към верния си другар.
— Аз съжалявам, Ардън. Аз съм виновен за всичко. Това, което направих, беше от чувство за чест — каза спокойно Тириън.
Ардън поклати въпросително глава.
— Тириън, каква чест има в предателството? — прошепна той.
— Аз съм паладин на Светлината, Ардън. Ти не би ме разбрал.
Ардън му помогна да се качи на коня си. Датроуен се приближи до Тириън и се взря в лицето му.
— Никога не съм вярвал, че ще доживея такъв ден — каза лорд командирът.
Тириън отбягна погледа на стария си приятел. Гневен и натъжен, Датроуен ядосано се обърна и даде знак на хората си да потеглят.
Пет
Изпитание на волята
Тириън седеше в малка килия, намираща се в съседство със съдебната зала, където щеше да се разгледа делото му. През малкото прозорче, изрязано в каменната стена, той чуваше шума от оживения пазар на Стратхолм. От време на време от главния площад се чуваха удари на чук. Шумът на града беше много по-различен от тихата и спокойна глъчка в крепостта Марденхолд. Тириън горещо желаеше да беше там сега. Нямаше представа как ще мине делото му, но усещаше, че каквото и да стане в съда, животът му безвъзвратно ще се промени. Мислеше си за семейството си и живота в охолство и спокойствие, които споделяше с него. Въпреки вътрешното си усещане, той се чудеше дали не бе захвърлил всичко заради някаква нереална себична прищявка.
Беше държан затворен три дни. Днес бе денят, в който щеше да бъде съден за измяна срещу земята, в която бе прекарал живота си, защитавайки я. Едва успяваше да повярва, но в зависимост от решението на съда, това, което го очакваше, бе или екзекуция, или доживотен затвор. Карандра никога нямаше да му прости, задето беше поел подобен риск само заради честта си. Чудеше се дали може сам да си прости, че съпругата му ще е принудена сама да отглежда сина им. Той тихо се засмя на себе си. Винаги беше вярвал, че единственото, което можеше да го раздели от любимите му хора, беше врагът. Какво направих? — питаше се той отново и отново.