Четиримата лордове приключиха обсъждането и дадоха знак, че са готови делото да продължи. Утър се обърна към Тириън. Очите му сякаш пронизаха сърцето му, търсейки някакво обяснение за неочакваното поведение на приятеля му.
— Лорд Паладин Фордринг, имате ли какво да кажете във Ваша защита? — попита спокойно Утър.
Тириън се изправи и тържествено се обърна към съда.
— Милорди, осъзнавам, че твърдението ми ще прозвучи абсурдно, но този орк спаси живота ми. В замяна на това му дадох думата си на паладин, че ще защитя неговия. Името на орка е Ейтриг и той се оказа почтен противник.
Присъстващите изригнаха в присмех и шокирани отзиви. Тириън хладнокръвно продължи:
— Разберете ме… за да изпълня заповедта, трябваше да изменя на честта си като паладин. Не можех да го сторя. Затова ще приема наказанието, което отредите.
Утър закрачи към четиримата заседатели и коленичи до тях. Започна да дискутира нещо с тях, размахвайки пръст, като че да подчертае нещо. След малко явно заседателите отстъпиха и Утър победоносно се върна до катедрата.
— Лорд Паладин Фордринг — започна той — този съд е запознат с дългогодишната Ви служба в защита на Лордерон и съюзните му кралства. Всички присъстващи познават куража и доблестта Ви. Въпреки това, общуването със заклет враг на човечеството, независимо от предполагаемата му чест, е тежко престъпление. Давайки амнистия на орк, Вие сте поели огромен риск за сигурността на Хартглен, основавайки се на някаква прищявка. Заради достойната Ви служба съдът е готов да Ви предложи пълно помилване, ако се отречете от обета си към съществото и потвърдите дълга си към Алианса.
Тириън прочисти гърлото си. Беше толкова лесно да се предаде и да се върне у дома при жена си и сина си. Той се обърна към Ардън, който нетърпеливо чупеше ръце.
— Моля Ви, милорд. Предайте се и нека всичко свършва — прошепна загрижено той.
Тириън видя как Датроуен пристъпва напред, сякаш го подканваше да забрави за орка и да изчисти доброто си име.
— Нека загърбим тази глупава история, Тириън — изрече под нос Датроуен.
— Лорд Паладин Фордринг? Какъв е отговорът Ви? — запита подозрително Утър, усещайки колебанието на Тириън.
Тириън се стегна и смело се обърна към членовете на съда.
— Какво ще се случи с орка, милорд?
Великият паладин явно се изненада от въпроса, но все пак реши да отговори.
— Той ще бъде екзекутиран като всеки друг враг на човечеството. Независимо от личното Ви преживяване със съществото, то е див и смъртоносен звяр, на когото не можем да позволим да живее.
Тириън наведе глава и се замисли. Представи си невинното лице на Таелан. Така му се искаше да се прибере у дома… Той изправи глава и видя Датроуен, който му се усмихна доволно. Явно лорд командирът беше убеден, че Тириън ще вземе правилното решение. Тириън ясно виждаше пътя си. Щеше да вземе единственото решение, което повеляваше честта му.
— Ще остана посветен на Алианса до последния си дъх. Това е несъмнено — започна уверено Тириън. — Но не мога да се отрека от обета, който съм дал. Това би значело да предам всичко, което съм и всичко, което всички ние, като почтени хора, ценим.
Този път всички в залата избухнаха шокирани, в яростни викове. Никой не можеше да повярва на абсурдното решение на Тириън. Дори благородните заседатели останаха с отворени усти. На уморения паладин му се стори, че чува Ардън да плаче зад гърба му и сърцето му още повече се сви. Датроуен седна тежко на стола си, поклащайки глава в недоумение. Бартилас сякаш беше готов да подскочи от радост в стола си. Много от събралите се воини започнаха да го ругаят и да го наричат предател. Някои от тях започнаха да плюят към него, а той стоеше неподвижно пред подиума.
Потърквайки уморено очи, Утър отново даде знак за тишина. Той бе обзет от мъка заради това, което беше принуден да извърши, но Тириън ясно беше заявил позицията си.
— Така да бъде — каза зловещо Утър. — Тириън Фордринг, от днес нататък Вие вече не сте Рицар на Сребърната ръка. Вече не сте достоен да се радвате на благодатната Светлина. Отлъчвам Ви от нашите редици.
Тълпата замря. Отлъчването беше много рядко и тежко наказание, което лишаваше паладина от дадените му от Светлината сили. Макар да беше извършвано много рядко, всеки паладин се ужасяваше от него. Тириън не си представяше какво ще се случи. Преди да каже и една дума, Утър замахна с ръка. И изведнъж Тириън усети как през него минава черна сянка, която изтръгва святата сила на Светлината. Паника заплаши да го завладее, когато благодатта и живителната енергия на Светлината напуснаха тялото му. Свещените енергии, които бяха неразделна част от него толкова дълго време, просто изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Макар че светлината в залата не се промени, Тириън почувства как се обвива в мрак и потъва в забвение. Неспособен да издържи на жестокото отчаяние и безпомощност, които го обливаха като вълни, той склони нещастно глава.