Утър продължи:
— Всички символи на Ордена ще Ви бъдат отнети — каза той, двама паладини се приближиха до него и яростно издърпаха сребърните брони от съсипаното тяло на Тириън. — Както и всичките Ви титли и всичко, което притежавате.
Тириън се бореше с отчаянието си. Никога през живота си не се беше чувствал толкова уязвим и безпомощен. В съзнанието му нахлуха образите на Таелан и Карандра. Трябваше да се овладее. Трябваше да помисли за достойнството си. Той се изправи на разтрепераните си крака и отново се обърна към съда.
— Ще бъдете прогонен от кралството и ще изживеете остатъка от дните си в дивата пустош. Нека Светлината пощади душата Ви — завърши Утър.
Тириън стоеше замаян и силно обезпокоен. Едва долови следващите думи на Утър към присъстващите.
— Макар и в противоречие с моята преценка, съдът реши паладин Бартилас да поеме управлението на Хартглен като регент, а решението влиза в сила сега. Бартилас ще остане, за да присъства на обесването сутринта, след което ще се прибере, за да поеме задълженията си. Изгнаникът, Тириън Фордринг, ще бъде отведен обратно в крепостта Марденхолд. Той ще вземе семейството си и ще бъде ескортиран до границата на земите на Алианса. Съдът приключи — каза Утър и удари с брониран юмрук по катедрата.
Погледна безсилен към Тириън, явно разочарован от изхода на делото.
— Милорд, може ли да задам един въпрос? — успя да промълви Тириън.
Утър спря, за да го изслуша… Последен жест на уважение и приятелство към бившия си другар.
— Съпругата ми и сина ми… И тях ли изпращате в изгнание? Грехът ми ще поквари ли и техния живот? — попита разтреперано Тириън.
Изпълнен с мъка, Утър наведе глава. Мъжът пред него беше добър човек. Един герой не трябваше да бъде третиран по такъв начин.
— Не, Тириън. Те могат да останат в Лордерон, ако желаят. Престъплението е твое, не тяхно и те не следва да бъдат наказани заради твоята гордост.
После Утър се обърна и излезе. Погълнат от отчаяние и мъка, Тириън не разбра как стражите го хванаха и го изведоха от съдебната палата.
Шест
Нещо като завръщане
Вече се здрачаваше, когато умореният конвой пристигна в крепостта Марденхолд. По-рано следобед беше започнало да вали дъжд и изтощените коне едва пристъпваха по разкаляния път. Ардън, който водеше колоната от рицари и войници, погледна разтревожено назад към Тириън. Той се беше отпуснал върху седлото и не забелязваше какво се случва около него. Широките му рамене бяха увиснали от изтощение, а главата му бе сведена от мъка. Неспирният дъжд се стичаше на струйки по посърналото му лице. Сърцето на Ардън се късаше от окаяния вид на бившия му началник и той се принуди да извърне очи. Капитанът погледна към крепостта и видя, че съветниците са се събрали пред главната порта, за да посрещнат завръщащия се лорд.
Стомахът на Тириън се сви. Той беше лишен от Светлината. През трийсетте години, в които беше служил като паладин, никога не си беше представял, че ще изгуби святата й сила. Сега се чувстваше напълно празен. Потънал в отчаяние и мъка, той не можеше дори да изправи очи към някогашния си дом.
Ардън бавно приближи до портата и слезе от коня си. Съветниците видяха почти коматозното състояние на Тириън и попитаха капитана какво се е случило. Ардън се намръщи.
— Наложиха се известни промени — отговори им рязко той.
Объркани, съветниците се спогледаха.
— Какво искаш да кажеш, капитане? Къде бяхте през последните няколко дни? Какво се е случило с лорда? — запита развълнувано един от тях.
Ардън наведе глава от срам и мъка.
— Лорд Тириън беше признат за виновен в измяна срещу Алианса — отвърна той с натежало сърце. — Висшият съд го осъди на изгнание.
Съветниците бяха шокирани.
— Сигурно бъркаш нещо. Това е невъзможно! — извика един от тях, но като погледна очите на Ардън, осъзна, че е истина.
— Не може да бъде — отсече друг съветник.
Ардън кимна и отиде да помогне на Тириън да слезе от коня.