Той се изправи и отиде до прозореца. Над полята отвъд стените на крепостта се беше спуснала нощта. Дъждът продължаваше да вали, сякаш природата се опитваше да очисти света от някаква мръсотия.
— Осъдиха ме на изгнание, Карандра. На зазоряване ще ме ескортират до границата — каза натъжено той.
Тя примигна от ужас.
— Изгнание? — прошепна тя. — Проклет да си, Тириън! Казах ти, че скъпоценната ти чест ще доведе до края ни!
Той се обърна към нея.
— Без чест, жено, всичко, което имаме, е безсмислено! — каза той, посочвайки заобикалящите ги удобства.
Тя махна с ръка пренебрежително.
— Тази твоя чест ще ни храни ли? Ще облича ли прилично сина ни? Как може да продължаваш да поддържаш такава безсмислена идея в положението, в което си? Какво стана с отговорния мъж, за когото се омъжих?
Той стисна зъби и се обърна към нея.
— Винаги съм бил такъв, Карандра! Не ми говори така, сякаш си изненадана! Знаеше много добре, че бракът с паладин изисква жертви.
— И съм ги правила многократно. И то на драго сърце! Премълчавах всеки път, когато тръгваше на война. Седях тук сама безброй часове… И чаках да чуя дали си жив или мъртъв. Имаш ли представа какво ми костваше това? Никога не съм се оплаквала, когато си ни изоставял заради бюрократичните си задължения. Разбирах, че трябва да си вършиш работата, знаех, че хората разчитат на теб. Но и аз разчитах на теб, по дяволите! Държах всичко в себе си, за да може „да изпълняваш дълга си“ с чест. Знам всичко за жертването, Тириън. Но този път цената е твърде висока.
— Какво искаш да кажеш? — попита той, макар да знаеше отговора.
Тя го гледаше с разярени очи.
— Обичам те, Тириън. Моля те, повярвай ми. Но няма да те последвам… нито пък Таелан — каза спокойно тя.
Карандра се извърна, не смеейки да го погледне в очите.
— Няма да позволя синът ни да израсне като изгнаник или да бъде обект на присмех до края на живота си. Той не го заслужава, Тириън, нито пък аз.
Тириън се почувства така, сякаш животът му се лиши от смисъл. Изгубването на Светлината беше достатъчно опустошително… И той не знаеше дали можеше да понесе да изгуби и нея. Главата му се замая.
— Разбирам как се чувстваш, Карандра. Повярвай ми, така е — едва успя да изрече той. — Сигурна ли си, че искаш това?
— Ти съсипа живота си. Няма просто да търпя и да гледам как потъваш още повече и повличаш и нас! — отвърна гневно тя.
После скръсти ръце и се опита да се успокои.
— Надявам се, че скъпоценната ти чест те топли нощем.
— Карандра, почакай — каза Тириън, докато тя излизаше.
Тя бързо отиде до стаята си и тресна вратата зад гърба си. Тириън чу звука на ключалката и приглушеното й ридание.
Без да може да я успокои, той подпря глава на студения прозорец и, без да мисли, се загледа в дъждовните капки, които се удряха по стъклото. Познаваше я достатъчно добре, за да е сигурен, че няма да си промени решението. Беше изгубил всичко, което беше обичал. Единственото останало му нещо беше честта му. Но дори за това не беше вече сигурен.
Замаян, Тириън влезе в читалнята и седна на голямото си дъбово бюро. Запали няколко свещи и събра парче пергамент, мастило и едно ново перо. Без да знае какво точно иска да каже, той започна да излива мислите си върху хартията. Ръката му трепереше и размазваше мастилото. Тириън изпразни сърцето си върху пергамента, признавайки си всичко, което чувстваше, обяснявайки всичко, което беше извършил. Седя на бюрото си и писа дълго в нощта.
До зазоряване оставаше само час, когато Тириън влезе в тъмната стая на Таелан. Карандра беше заспала, изтощена от плач няколко часа преди това и Тириън знаеше, че няма кой да го притесни. Приближи се до мястото, където синът му спеше спокойно, сгушен в одеялото си. Известно време Тириън го гледа как спи, възхитен от детската невинност и чистота. Той знаеше, че синът му заслужава по-добър живот от този на принудително изгнание. Той заслужаваше всичко хубаво, което животът може да му предложи.
С трепереща ръка Тириън бръкна в джоба на палтото си и извади свитъка, който беше изписал. Със сълзи в очите той пъхна бележките си под възглавницата му. Може би някой ден момчето ще разбере какво съм направил. Може би някой ден ще си спомни за мен… с гордост. Тириън погали сина си по главата и го целуна по бузата.
— Сбогом, сине — изрече той, сподавяйки сълзите си. — Бъди добър.