Тириън бързо се огледа наоколо и забеляза още такива следи из цялото сечище. Предположи, че преди поне няколко дни тук е имало орки и се зачуди дали наистина свирепите зверове са могли да се мобилизират толкова бързо. Не. Трябва да има друго обяснение. Границите на Хартглен бяха защитени. Няма как по което и да е време група орки да проникне незабелязано в тази земя. Определено хитростта не беше присъща за орките. Разузнавачите и стражите моментално щяха да забележат нахлуването им в Хартглен. И въпреки всичко, следите им бяха там.
Тириън поведе Мирадор към задната част на кулата и извади тежкия си меч от ножницата, закрепена за седлото му. Изведнъж съжали, че не беше взел мощния си боен чук. Макар да имаше добър опит с меча, предпочиташе в моменти на опасност да размахва традиционния за паладините чук.
Възможно най-безшумно Тириън се прокрадна покрай кулата и влезе вътре през това, което беше останало от главния вход. Няколко дървени греди бяха паднали от разнебитения таван и се бяха разцепили в нащърбения каменен под. Той огледа порутената стая за стражата и откри малко импровизирано огнище до една дрипава постеля, цялата в кръпки. Огънят беше загаснал съвсем неотдавна. Явно орките се бяха наместили в старата кула. Странното беше, че нямаше оръжия или трофеи, които те обичаха да трупат. Тириън се зачуди какво беше накарало зверовете толкова дръзко да се настанят в земята на Алианса.
Той реши да се върне в крепостта и да събере хората си. Излезе от кулата и смело закрачи към сечището. С голяма изненада очите му се спряха на огромния орк, който изведнъж се появи между дърветата. Оркът, който изглеждаше толкова стреснат, колкото и самия Тириън, хвърли вързопа дърва, който носеше, и се протегна за бойната секира на гърба му. Тириън изскърца със зъби и размаха заплашително меча си. Бавно оркът зае бойна поза и сграбчи огромната си секира.
Тириън не беше виждал орки от години. Той гледаше към звяра едновременно с възхищение и отвращение. И въпреки силното си вълнение, Тириън забеляза, че този орк беше някак различен. Определено съществото беше огромно и мускулесто. Грубата му зелена кожа и маймуноподобната стойка показваха, че безспорно е орк. Дори противните му бивници и заострените му уши напомняха за зверовете, с които Тириън се беше сражавал по време на войната. Но нещо в позата и изражението на това същество беше различно. Сякаш тялото му беше превито от тежестта на старостта и имаше твърде много бръчки около очите. Оредялата му брада и традиционно високо вързана коса бяха прошарени. Докато повечето орки се кичеха с разнородни брони и ръкавици с шипове, този беше облечен само в грубо съшити кожи и мръсни панталони. Спокойната увереност и сигурната бойна стойка ясно показваха, че оркът не е свиреп младеж, а по-скоро опитен ветеран. Въпреки напредналата си възраст, той всъщност беше по-опасен от всеки друг орк, който Тириън беше виждал.
Огромното създание стоеше неподвижно, сякаш чакаше Тириън да направи първия ход. Тириън бързо огледа дърветата, за да е сигурен, че няма други орки, които се готвят за нападение. После отново погледна към орка и забеляза, че не е помръднал и на милиметър. Оркът кимна, потвърждавайки, че е сам. Сериозният поглед на съществото накара Тириън да разбере, че очаква пълното му внимание, преди да се хвърли в битка.
Обзет от силно безпокойство заради спокойното излъчване на орка, Тириън се втурна напред. Оркът ловко отстъпи встрани, избягвайки първия удар и завъртя огромната си секира. Инстинктивно Тириън се наведе под яростния замах, претърколи се и зае стабилна позиция. В първия удобен момент той замахна с меча си към незащитения корем на орка. Съществото умело парира удара с дръжката на секирата си и отскочи назад, освобождавайки си повече място за маневри. Тириън го заблуди с десен замах и завъртя меча си в помитащ обратен удар. За миг оркът остана изненадан от хитрия ход, завъртя се в обратна посока и стовари секирата си с висок бърз замах, който трябваше да разсече Тириън на две. Тириън се изтърколи и секирата се заби на сантиметри от него. Двамата отново се изправиха, заеха отбранителна позиция и се загледаха един в друг. Тириън трябваше да признае, че оркът беше толкова страшен, колкото всеки друг, с когото се беше сражавал. Свирепата усмивка, която се появи на противното лице на орка, явно показваше подобно отношение към уменията на Тириън.