— Отчасти си прав — започна Трал, с леко развеселен тон. — Наистина възстановявам Ордата. Бъди сигурен, че народът ми няма да остане дълго в окови. Но нямам никакво намерение да водя война заради самата война. Тези мрачни дни свършиха.
— Свършиха ли? — попита скептично Тириън. — Току-що видях как с воините ти опожарихте Стратхолм.
Трал спокойно прие обвинителния поглед на човека.
— Прекалил си с предположенията, човеко. Атакувахме града само за да спасим един от хората си. Времената се промениха. Кралството ти и хората ти не значат нищо за мен. Желая единствено да довърша започнатото от баща ми и да намеря земя за хората си.
Очите на Ейтриг се разшириха от внезапно озарение.
— Започнатото от баща ти? — изломоти развълнувано той. — Знаех си, че лицето ти ми е познато! Ти си синът на Дуротан!
Трал просто кимна, без да сваля пронизващите си очи от Тириън. Ейтриг засия от радост.
— Възможно ли е след толкова години? — смаяно попита той.
Огледа лицата на останалите орки, търсейки потвърждение и от тях. Гордите им каменни изражение не издаваха нищо.
Трал загърби Тириън и коленичи до Ейтриг.
— Дойдох да те заведа у дома, старче — каза топло той. — Съжалявам, че отне толкова много време да те намерим, но през последните няколко месеца бяхме доста заети. Вече съм освободил няколко клана, но имам нужда от мъдър ветеран като теб, който да ми помогне да възвърнем старите традиции. Хората ти се нуждаят от теб, храбри Ейтриг.
Старият орк поклати глава, шокиран и невярващ. Загледа се в ясните сини очи на Трал и откри надежда в бляскавите им дълбини. След години на безнадеждна изолация, сърцето му отново се изпълни с гордост. Лека-полека Ейтриг започна да вярва, че все пак може да има бъдеще за народа му.
— Ще те последвам, сине на Дуротан — каза гордо Ейтриг. — Ще сторя всичко по силите си, за да помогна да излекуваме народа ни.
Трал кимна и постави ръка върху рамото на орка.
Хвърляйки поглед към заобикалящите ги орки, Тириън внимателно стана и се изправи срещу Трал.
— Ейтриг ми разказа за баща ти… и съдбата му. Явно е бил велик герой, за да възпламени такава преданост у сина си.
Лицето на Трал остана безизразно, но той отвърна:
— Хората ми винаги са вярвали, че синът трябва да довърши делото на баща си.
Тириън кимна натъжено. Той се замисли дали и Таелан някога щеше да сподели разбиранията му. Сигурно не, помисли си той. Кое момче би се гордяло с баща, осъден на изгнание? По-вероятно е Таелан да ме укори за това, което съм извършил.
Трал посочи към Ейтриг и изрече няколко думи на гърления си оркски език. Тириън се огледа около себе си, виждайки, че орките пристъпват напред. Дали щяха да го убият? Дали щяха да го пуснат? Няколко орки коленичиха до Ейтриг и го хванаха под ръка. Тириън погледна въпросително към Трал.
Младият вожд се усмихна разбиращо и каза:
— Ти рискува живота си да спасиш наш брат, човеко. Нямам причина да враждувам с теб. Свободен си да си вървиш, стига да не ни следваш.
Тириън си отдъхна с облекчение, виждайки как оркските воини внимателно вдигат Ейтриг на крака. Трал поздрави Тириън по оркски и, без повече да се обръща към него, пое по пътя си. Много от орките вече бяха изчезнали в гъстата гора. Замаян, Тириън поклати глава. Силна ръка сграбчи неговата. Той погледна и видя, че е Ейтриг. Загрубялото лице на стария орк изглеждаше спокойно и доволно.
— Вече сме свързани с кръв и чест, братко. Никога няма да те забравя — каза Ейтриг.
Тириън се усмихна и вдигна ръка към сърцето си, докато орките отнасяха Ейтриг. Известно време той остана загледан след тях. Звуците от битката все още отекваха отвъд стените на Стратхолм. Той реши, че е по-добре да изчезне, преди войските на човеците да пристигнат.
С тиха молитва към Светлината, Тириън Фордринг обърна гръб на Стратхолм и тръгна да търси утеха в опасните, непознати диви земи на Лордерон.
Осем
Затваряне на кръга
През отворения прозорец на купола на катедралата се изливаше слънчева светлина. Двайсетгодишният Таелан Фордринг стоеше пред красиво гравирания подиум и се наслаждаваше на топлината и великолепието на свещената Светлината. Големи сребърни брони красяха широките му рамене. Под тях старателно избродиран тъмносин епитрахил се спускаше от врата му и падаше на гърдите му. Той държеше мощен сребърен боен чук за две ръце, който, както му бяха казали, едно време е бил на баща му.