Щом изрече това, Сайдан намести броните така, че синият епитрахил да се спуска изпод тях. После отстъпи и се върна при останалите рицари. Сърцето на Тириън биеше лудо. Беше преизпълнен с толкова радост, че едва не се замая. Архиепископът пристъпи напред и постави ръка върху главата на Тириън.
„Изправи се и бъди признат“, каза той.
Тириън се изправи горд от невероятната чест, която му беше оказана. Архиепископът погледна към Тириън и после отново зачете от книгата.
„Ти, Тириън Фордринг, заклеваш ли се да защитаваш честта и кодекса на Ордена на Сребърната ръка?“
„Заклевам се“, отговори искрено Тириън.
„Заклеваш ли се да приемеш милосърдието на Светлината и да разпространяваш мъдростта й сред хората си?“
„Заклевам се.“
„Заклеваш ли се да се бориш със злото под каквато и да е форма и да защитаваш невинните със собствения си живот?“
Тириън преглътна тежко и кимна, казвайки: „С кръвта и честта си, заклевам се“. После издиша, силно развълнуван.
Архиепископът затвори книгата и се върна до средата на олтара. Обърна лице към всички гости и каза:
„Братя… всички, които сте се събрали тук, за да станете свидетели, вдигнете ръце и нека Светлината озари този мъж.“ Всички духовници и рицари вдигнаха десните си ръце и ги насочиха към Тириън. За негова изненада, ръцете им започнаха да светят, излъчвайки златисто сияние. Той реши, че заради вълнението очите му го лъжат. Но, докато гледаше изумено, слънчевата светлина, която се изливаше от тавана, започна да се движи бавно по пода. И като че в отговор на заповедта на събралите се хора, светлината озари Тириън. Почти заслепен от силното сияние, Тириън усети как тялото му се затопля и изпълва с енергия от свещената сила. Божествен огън възпламени всяка частица от тялото му. Той почувства живителната енергия, която изпълни ръцете му — енергията, която можеше да излекува всяка рана и всяка болест. Тириън се замисли дали тази енергия може да изгори и прокълнатите души на мрака. Несъзнателно той потръпна.
Изпълнен с надежда и радост, Тириън коленичи и хвана мощния чук — символа на святото си признание. Сълзи от радост се стекоха по лицето му и той вдигна очи към Архиепископа, който му се усмихна топло.
„Стани, Тириън Фордринг, паладин и закрилник на Лордерон. Добре дошъл в Ордена на Сребърната ръка.“
Изведнъж избухнаха възторжени викове. От високите балкони прозвучаха тромпети, а радостната какофония отекна в огромната Катедрала на Светлината.
Тириън се стресна и се събуди. През прозореца влизаше звукът от весел детски смях. Навън се чуваха познатите шумове от търговските срещи, които се провеждаха с крепостта Марденхолд. Той си беше у дома, в собственото си легло. Тириън поклати замаяната си глава, чудейки се колко време е спал. Чаршафите му бяха подгизнали от пот, а тялото му намирисваше така, сякаш не се беше къпал от седмица. Главата му пулсираше толкова силно, като че ли щеше всеки миг да се пръсне. Той въздъхна тежко и си спомни, че е било само сън. Опита се да си спомни подробности от съня си, но заради неспирното туптене в главата си успя да възстанови само откъслечни моменти: мъж в роба, блестящ чук, зъл орк… Зъл орк? Предположи, че е сънувал посвещението си за паладин, но на онази прекрасна церемония със сигурност нямаше орки. Лека-полека в съзнанието му започнаха да изплуват още образи. Имаше битка между него и орка… и той самият беше загубил. Глупости, помисли си той. Тириън реши, че с възрастта сънищата му стават все по-невероятни.
Повдигна глава от запотената възглавница и опита да стане от леглото. Прониза го разкъсваща болка и той се задъха. Отметна одеялото и видя, че тялото му от гърдите надолу е превързано. Навсякъде имаше натъртвания и леки наранявания. С изненада откри, че ръката му също е превързана. Обезумял, той се опита да си припомни какво се беше случило. Наистина ли се бе сражавал с орк? По някаква странна причина паметта му беше смътна и слаба. Лицето му се изкриви от болка, докато с мъка ставаше от леглото. Наметна се с халат и се запъти към дневната в личната си квартира.