В залата на съвета трепкаха свещи. В средата имаше голяма дъбова маса, покрита с огромна карта, която описваше най-подробно земите на Хартглен. Около масата седяха шестима мъже, които разговаряха помежду си. Начело на масата беше Тириън, който тихо се взираше в тази част на картата, която показваше горите около изоставената кула. Погълнат от мислите си, Тириън не проявяваше интерес към общите приказки на съветниците. Той не можеше да се отърси от натрапчивия въпрос — кой го бе спасил и довел коня му до дома? Ясно си спомняше, че оркът го поздрави, когато получи възможност да се съвземе по време на битката им. Може би все пак звярът имаше някакво чувство за чест. Не, трябва да е станала някаква грешка, помисли си Тириън. Орките бяха зли и диви. Те нямаха обноски и не проявяваха състрадание, напомни си той. Но все пак сърцето му казваше, че оркът го е спасил.
Мислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата, през която влезе висок и слаб млад мъж. Сияещ в сребърната си броня и с тъмнозелена мантия, спускаща се зад гърба му, Бартилас изглеждаше като истински паладин. Въпреки че беше почти трийсет години по-млад от Тириън, Бартилас почиташе клетвата си на рицар на Сребърната ръка толкова всеотдайно, колкото и по-възрастния паладин. Както винаги, Бартилас вървеше изискано, едва забелязвайки присъствието на другите мъже в стаята. Рязко и някак високомерно, Бартилас рядко обръщаше внимание на някой, който не е благословен от Светлината.
Тириън се изправи и поздрави младия мъж.
— Поздрави, Бартилас. Благодаря ти, че си ме излекувал. Ако не беше ти, сигурно щях да съм на път да се слея със Светлината — каза Тириън, докосвайки все още натъртените си ребра.
Въпреки че раните му бяха напълно заздравели, тялото му още беше слабо. Бартилас поклати небрежно глава и отвърна на поздрава на Тириън.
— Няма нищо, милорд. Постъпих така, както и Вие щяхте да направите, ако бях на Вашето място. Много ми се искаше аз да съм този, който е трябвало да се изправи срещу орка. Ако бяха аз, главата му сега щеше да украсява стените на крепостта.
Тириън забеляза някои от съветниците да си разменят въпросителни погледи. Както обикновено, ентусиазмът на младия паладин граничеше с наглост. Тириън се усмихна спокойно на младежа.
— С което, разбира се — продължи Бартилас, — не искам да кажа, че Вие не сте могли да надвиете звяра, милорд.
— Е, сигурен съм, че ти поне щеше да всееш у него страх от Алианса, Бартилас. Но при всички положения, засега не желая никой от вас да обсъжда този въпрос с никого. Предпочитам да не тревожим хората, преди да разберем с какво всъщност си имаме работа — каза Тириън.
Бартилас едва не се задави.
— Милорд, моето уважение, да не би да предлагате просто да си стоим, докато врагът дебне свободно из земите ни? Трябва незабавно да прочистим горите! Всяка загубена секунда може да даде достатъчно време на орките да…
Тириън го прекъсна:
— Мислиш, че там има много орки, така ли, Бартилас? Аз бях там и не видях други. Няма да мобилизирам войската, докато не потвърдим фактите. Сега не е време да скачаме на бой със сенки. Трябва да запазим спокойствие и да бъдем нащрек.
— Бой със сенки? Оркски сили някак са проникнали в земите ни, един от тях Ви пребива, а Вие искате да запазим спокойствие? Това е лудост!
Някои от съветниците ахнаха от дързостта на младежа, но Бартилас продължи с неукротима сила.
— Трябва да мобилизираме бойна група веднага!
Тириън стисна юмруци и се опита да овладее тона си. Съветниците, които мълчаха по време на разгорещения разговор, изглеждаха възмутени от неуважителното поведение на Бартилас.
— Внимавай как ми говориш, момко! Все още управлявам този регион и като паладин съм твой пряк началник. И докато съм такъв, ще действаме така, както аз сметна за правилно. Ти ще се подчиняваш и ще останеш в крепостта, докато не наредя нещо друго. Ясен ли съм? — изрева Тириън.
Бартилас стоеше бесен до него.
— Надявам се и се моля на Светлината, милорд да не е прекалено потресен от неотдавнашното си преживяване, за да се страхува да изпълни очевидния си дълг.
— Това беше достатъчно, Бартилас! Отиде твърде далеч! — извика един от съветниците.
Изпълнен с гняв, Тириън пристъпи към младия паладин и го погледна право в очите.