Ричард А. Кнаак
Демонична душа
На Томас Гарет,
реализиран писател и приятел
Едно
Движеше се из огромната пещера, а гласовете шептяха в главата му. Преди се появяваха само от време на време, ала вече не секваха. Дори в съня си не можеше да избяга от тях… не че му бе останало желание да спи. Огромният черен дракон ги чуваше от толкова отдавна — сега те представляваха част от него, неотличима от собствените му изкривени мисли.
„Нощните елфи ще унищожат света… Кладенецът е извън контрол… На никого не можеш да имаш доверие… те искат тайните ти, силата ти… Малигос би взел това, което ти принадлежи… Алекстраза желае да те командва… Не са по-добри от демоните… Трябва да се разправиш с тях по същия начин, както и с Легиона…“
Отново и отново гласовете повтаряха тези злокобни предупреждения за двуличие и предателство. Не можеше да има доверие на никого, освен на самия себе си. Останалите бяха покварени от низшите раси. Щяха да виждат решенията му като заплаха, а не като единствена надежда за света.
Драконът издиша облак отровен дим, когато си представи подобно предателство от страна на тези, които някога бяха негови другари. Макар да имаше силата да спаси всичко, трябваше да внимава — ако разберяха истината твърде рано, щеше да настане истинско бедствие.
„Не бива да разкрият тайната, преди да е станало твърде късно, за да променят нещо — реши той. — Не трябва да им го показвам, преди началото на магията. Няма да позволя да унищожат моя труд!“
Грамадните нокти остъргаха каменния под на пещерата, докато люспестият бегемот влизаше в обителта си. Колкото и да бе огромен драконът, кръглата пещера го правеше да изглежда като джудже. През центъра й течеше река от лава. По стените блестяха гигантски кристални образувания. Огромни сталактити висяха като смъртоносни мечове от тавана, а сталагмитите израстваха от пода толкова остри, че изглеждаха сякаш са създадени с единствената цел някой да бъде набучен на тях.
И всъщност случаят беше точно такъв (поне с едно от гигантските образувания).
Великият черен дракон се загледа, оголвайки зъби, в нищожното създание, борещо се да се освободи от каменния бодил, приковал хриптящите му гърди. Около странно оформеното му тяло висяха парчета от разкъсана кървавочервена роба и отломки от богато орнаментирана златна броня. От главата му стърчаха дълги рога, подобни на тези на козел, а аленото му лице напомняше издължен череп с широка, озъбена паст. Очите му представляваха ями, пълни с мрак, които се опитваха да засмучат похитителя в себе си, ала не можеха да се мерят с волята на левиатана.
Освен че бе прикован от сталагмита, рогатият затворник беше заключен и с дебели железни вериги към пода на пещерата. Изопнати така, че да придържат демона набучен на шипа, оковите опъваха болезнено крайниците на изчадието.
Устните на пленника се движеха непрестанно, сякаш яростно крещеше нещо, ала от тях не излизаше звук. Това обаче не му пречеше да продължава да опитва, особено щом видя приближаващия тъмен левиатан.
Драконът съзерцава известно време своя затворник, после махна с гигантската си лапа. Из пещерата моментално зазвуча изпълненият с отровна жлъч дрезгав глас на създанието:
— … е Саргерас! Кръвта ти ще тече! Кожата ти той ще носи като наметка! Плътта ти ще нахрани неговите хрътки! А душата ти ще запази в стъкленица, за да може да я измъчва за вечни времена! Той…
Драконът се прозина, после махна отново с лапа и заглуши затворника си. Демоничното изчадие обаче продължаваше да крещи беззвучно заплахи и сквернословия, докато накрая черният бегемот не отвори уста и не издиша облак изгаряща пара, от която чудовището се затърчи в агония.
— Ще се научиш да проявяваш уважение в мое присъствие — изръмжа драконът. — Аз съм Пазителят на Земята, великият и славен Нелтарион. Отнасяй се към мен с почитта, която заслужавам.
Дългата гущероподобна опашка на демона удари камъните отдолу. Устата му се отвори и започна да сипе нови беззвучни проклятия.
Нелтарион поклати увенчаната си с гребен глава. Беше очаквал повече от този ередар. За уорлоците се предполагаше да бъдат сред командирите на Пламтящия легион — демони, с умения не само в магиите, но и в бойната тактика. Драконът очакваше да води много по-интелигентен разговор с подобно създание, но пленникът му се държеше по-скоро като някой от бруталните инфернали — безмозъчните изроди, които изпълняваха ролята на смъртоносни тарани или въздушни снаряди. Този инфернал, когото беше обработил преди да се захване с ередара, притежаваше интелекта на камък.