Откъм гората нагоре по склона се появи голяма група ездачи, облечени в сиво-зелени брони и яздещи огромни черни пантери, наречени нощни саблезъби. Едрите котки се носеха между дърветата с ловкост и бързина, недостижими за почти никое друго създание.
— Разпръснете се! — извика един млад офицер и гласът му прозвуча познато на Малфурион. — Проверете дали няма и други!
Войниците се раздвижиха бързо, но внимателно. Друидът разбираше загрижеността им, защото знаеше, че на дневна светлина не се чувстват в най-добрата си форма. Въпреки това не можеше да отрече, че уменията им са възхитителни. Не и след като му бяха спасили живота.
Офицерът се приближи До Малфурион и спря съскащата си котка. Нощните саблезъби също не харесваха това преминаване от тъмно към светло, но малко по малко започваха да свикват.
— Това ли се предполага да бъде съдбата ми? — запита кръглоликият елф. Той сякаш разглеждаше Малфурион с голямо внимание, но друидът знаеше, че това се дължи основно на по-тесните му очи. — Да пазя вас двамата от това да ви заколят? Трябваше да измоля от негово сиятелство да ме остави на поста ми в Сурамарската стража.
— Но пък тогава тази случка можеше да свърши различно, капитан Шадоусонг — отвърна Малфурион.
Войникът издиша ядосано.
— Не… нямаше да свърши различно, защото лорд Рейвънкрест никога не би ме пуснал обратно в стражата! Той явно е твърдо убеден, че самата Майка Луна ме е избрала да пазя гърбовете на специалните му служители!
— Капитане, вие се върнахте в Сурамар в моята компания, както и тази на жрица на Елун, мистериозен магьосник… и дракон. Страхувам се, че сме ви белязали в очите на лорд Рейвънкрест и другите командири. Никога вече няма да ви третират като обикновен офицер.
Шадоусонг направи гримаса.
— Аз не съм герой, господарю Малфурион. Вие и другите убивате демони с едно махане на ръка. Аз само се опитвам да запазя главите ви на мястото им, за да продължите да го правите.
Джарод Шадоусонг беше имал лошия късмет да залови Крас при опита му да влезе в Сурамар. Старецът бе използвал капитана, за да се добере до помощ, което бе довело до събирането на Малфурион с другите, включително и Кориалстраз. За жалост на добрия офицер, отдадеността на дълга му означаваше, че той не се бе отделил от затворника си през цялото време. А това беше изиграло значителна роля, когато лорд Рейвънкрест бе решил, че на заклинателите му им трябва някой да ги наглежда. Джарод Шадоусонг скоро се оказа „доброволец“ да командва елитен отряд войници-ветерани, повечето от които имаха много по-голям военен опит от него.
— Нямаше нужда да се намесвате — каза остро Илидан, когато се приближи към брат си. — Държах ситуацията под контрол.
— Имам заповеди, господарю Илидан. Аз и така едва видях, че излизате сам, въпреки заповедите на лорд Рейвънкрест. — Шадоусонг насочи поглед към Малфурион. — А когато разбрах колко дълго ви е нямало вас…
— Хммм… — беше единственото, което отвърна Илидан.
За пръв път през последните месеци близнаците бяха на едно мнение — на никой от двамата не му пукаше за настояването на лорд Рейвънкрест да стоят под постоянно наблюдение. Така само им се искаше още повече да се измъкнат. В случая на Малфурион това идваше от природата на призванието му, а в този на Илидан причината се криеше в липсата му на търпение към постоянните съвещания. Младият магьосник не се интересуваше от бойни планове. Той просто искаше да излезе на бойното поле и да избива демони.
Само че… този път за малко не се случи точно обратното — демоните почти го убиха. Нито той, нито Малфурион бяха усетили близостта им, а това беше опасно и притеснително. Пламтящият легион се бе научил как по-добре да прикрива убийците си. Дори гората се оказа напълно неспособна да усети покварата в пределите си. Това не говореше добре за бъдещето на конфликта.
Един от войниците подкара саблезъба си към Шадоусонг. Отдаде чест и каза:
— Местността е чиста, капитане. Няма и следа от повече…
През гората проехтя смразяващ кръвта вик.
Малфурион и Илидан се обърнаха и затичаха в посоката на звука. Джарод Шадоусонг отвори уста, за да ги извика обратно, а после я затвори рязко и подкара пантерата си след тях.
Не им се наложи да тичат дълго. Съвсем наблизо в гората всички се спряха пред ужасяваща гледка. Един от нощните саблезъби лежеше проснат на земята, а гърдите му бяха разкъсани и вътрешностите се сипеха навън. Празните очи на котката бяха вперени невиждайки в небето. Животното бе умряло преди не повече от минута.