— Както желаете.
Но възрастната сестра не се изправи и сякаш очакваше нещо от Тиранде. След момент на объркване тя най-сетне осъзна какво е то.
Протегна ръка и докосна главата на Маринда, надявайки се да не трепери много.
— В името на майката Луна, великата Елун, която бди над всички нас, ти давам своята благословия.
Чу как другата жрица въздъхна облекчено. Маринда се изправи, а изражението й бе подобно на онези, носени от другите сестри — включително и самата Тиранде, — когато бяха в присъствието на уважаваната си повелителка.
— Ще говоря с останалите. Мога ли да се оттегля.
— Да… благодаря ти.
Когато Маринда си тръгна. Тиранде едва не припадна. Това не можеше да е възможно! В някои отношения бе почти толкова ужасно, колкото кошмарът на Пламтящия легион. Тя да води ордена? Калимдор наистина бе изправен пред унищожение.
— Колко прекрасно! — възкликна Шандрис и изпляска отново. Тя се затича към сестрата и понечи да я прегърне, а после се опита вместо това да изглежда много сериозна. Сирачето последва примера на Маринда отпреди малко и коленичи пред новата върховна жрица и зачака благословия.
Победена, Тиранде я благослови. Изражението на момичето се смени с възхищение.
— Ще те следвам до края на живота си, господарке!
— Не ме наричай така. Аз все още съм си Тиранде.
— Да, господарке.
Главата на храма въздъхна отчаяно и се замисли какво да прави сега. Сигурно имаше безброй подробности и ритуали, които трябваше да изпълнява главната жрица. Тиранде си спомняше как предшественицата й водеше един или друг напев. Храмът също така провеждаше молитва всяка вечер за изгряването на луната и добрата воля на боговете. В добавка водещите благородници разполагаха със собствени церемонии за различни годишнини и други събития…
Тя се взря със замъглен от сълзи поглед в бъдещето си и се почувства не като след оказана чест, а като попаднала в капан.
Размислите й бяха нарушени от внезапен стон някъде сред бегълците. Тиранде разпозна звука, защото напоследък го чуваше често. Някой изпитваше ужасна агония.
Церемониите щяха да почакат. Ритуалите също. Сестрата се бе присъединила към ордена най-вече заради едно — да помага на други чрез даровете на Елун.
И така, следвайки стенанията към източника им, новата върховна жрица продължи работата си.
Осемнайсет
Кралицата беше решила да излезе да поязди, а когато Азшара вземеше решение за нещо, всички демони на света не бяха достатъчни да я убедят в противното… което означаваше, че капитан Варо’тен пък изобщо не биваше да си прави труда да опитва.
Тя отдавна не беше излизала извън пределите на двореца. Заобиколени от огромните й пазачи, които ходеха пеша, и допълнителен отряд от най-добрите части на капитана, Азшара и нейните слугини яздеха необезпокоявани през портите на двореца, а после и сред Зин-Азшари.
Руините на Зин-Азшари.
За пръв път след разрушението владетелката на нощните елфи виждаше пораженията отблизо. Премрежените й очи изучаваха разбитите куполи и покритите с боклук улици, както и случайно от време на време по някой труп, останал недокоснат заради липсата на достатъчно мършояди. Устните на Азшара се присвиваха и от време на време тя изсумтяваше ядно, щом видеше нещо, което не й се нравеше.
Варо’тен се мръщеше на външния свят. Не искаше нищо да смущава кралицата му. Ако можеше да извади меча си и да се изправи срещу разрухата, както би го сторил с истински враг, офицерът щеше да го е направил досега.
Един адски звяр се показа иззад разбита кула, а свирепите му челюсти стискаха нещо. Докато процесията на кралицата минаваше покрай него, чудовището задъвка шумно, а после се скри обратно.
Те продължиха още напред, а Азшара не проговори нито веднъж, така че и никой друг не посмя. Адските й пазачи стояха наблизо, въпреки липсата на опасност — демоните бяха по-твърди в лоялността си към нея от повечето войници. Ако им заповядаше да нападнат своите, те вероятно щяха да изпълнят заповедта без колебание. Разбира се, Азшара никога не би направила това, защото имаше само едно друго живо същество освен нея самата, което тя не желаеше да разочарова, и това беше Саргерас — господарят на Пламтящия легион.
— Дали ще стане скоро, скъпи ми капитане, как мислиш? — запита тя.
Офицерът се обърка.