Но така ли бе наистина?
Старей вдигна облечената си в ръкавица ръка и посочи напред, но точно в този момент някаква прашинка попадна в окото на магьосника. Ронин извърна глава от посоката, от която бе дошла, и се опита да я махне с мигане.
Знамето на замъка Блек Руук посрещна изненадания му поглед.
— Ето го! — извика човекът.
— Не, мисля, че това… — Старей млъкна, когато проследи погледа на магьосника. — Да, разбира се! Там!
Без да го е грижа дали благородникът го следва, Ронин подкара пантерата си към позицията на Рейвънкрест. Язденето срещу настъпващата армия беше дълго и уморително, но човекът нямаше да изпусне целта си. Все още имаше шанс. Трябваше само да достигне…
От предните редици се надигна рев. Проехтяха рогове. Забиха барабани. Лицата около магьосника замръзнаха втрещени.
— Какво има? — извика той на един войник. Когато елфът не отговори, Ронин се обърна.
— Не… — промълви ужасен.
Хълмовете сега гъмжаха от демони, насочили се към нощните елфи. Това не беше достатъчно, за да изплаши толкова силно човека, но от двете страни също се изливаха демони — неспирен поток от огнени чудовища. И по-лошо, от мъгливото небе над тях започна да се изсипва дъжд от огромни скали. Това, разбира се, не бяха камъни, а нов смъртоносен дъжд от инфернали.
Порталът не можеше да осигури такова подкрепление на Аркемонд. Докато Ронин наблюдаваше как броят на чудовищните войни се увеличава многократно повече от когато и да било досега, той осъзна защо демоничният командир е избрал този път на отстъпление. Досега сигурно беше отзовавал силите си от останалите региони на Калимдор, осъзнавайки ясно, че нощните елфи са единственото истинско опълчение срещу триумфа на Пламтящия легион.
И сега противниците на Аркемонд бяха точно там, където той ги искаше.
Гласовете в главата на Нелтарион нашепваха нетърпеливо. Черният дракон се вслушваше във всеки от тях с огромно внимание, макар и всички да казваха едно и също.
„Време е… Време е… Време е…“
Той стисна Драконовата душа здраво и я вдигна високо с предната си лапа. Погледът му прелетя през другите Аспекти и той изтътна:
— Време е!
Те сведоха глави в уважение и се оттеглиха един по един от пещерата. Чак когато остана сам (като се изключат гласовете, естествено), Нелтарион си позволи да добави:
— Моето време…
Само след минути те започнаха да излизат от всяка бездна и всеки пещерен вход. Някои изпълзяваха изпод земята, а други скачаха от високите планински върхове. От всеки отвор към външния свят напред се понесоха дракони.
Беше дошло времето да се действа.
Никога досега в историята на този свят не се бяха събирали толкова много на едно място. Сега, когато се издигнаха във въздуха, величието на огромното ято възхити дори самите тях. Червените летяха рамо до рамо с бронзовите, които пък се носеха до зелените. Сини и черни се стрелкаха във въздуха — петте велики ята сега бяха като едно.
Имаше дракони, чиито криле сякаш достигаха небесата, а други, сравнени с тях, бяха като комари. Независимо дали бяха хилядолетни или политащи за пръв път, всички бяха включени. Заповедта на Аспектите го изискваше.
Но първите дракони, които скочиха сред небесния простор, не полетяха веднага към кралството на нощните елфи. Вместо това те закръжиха над планините, носейки се по въздушните течения, докато чакаха братята и сестрите си. Изпълваха небето — мнозина летяха над или под други, за да избегнат сблъсък.
И легендарните бегемоти продължаваха да извират от планините. За всеки, който ги погледнеше отстрани, щеше да изглежда така, все едно е дошъл краят на света… и може би наистина беше така.
После се появиха самите Аспекти. Алекстраза Червената, Майката на живота. Малигос Синия, Плетящият магията. Зелената Изера, Онази що сънува. И в отсъствието на Ноздорму, Безвременния, най-възрастната от неговите съпруги пое на плещите си ролята му.
Чак когато вече се бяха събрали, се появи и последният — Нелтарион Черния, Земният пазител.
Миниатюрният диск блестеше толкова ярко, че драконите бяха заслепени, въпреки иначе невзрачния му вид. Нелтарион изрева, когато се хвърли във въздуха, а викът му прозвуча през цялата планинска верига.