Ноктите му се откъснаха и се понесоха към демоните. Докато летяха, те се разтеглиха и станаха дълги поне една стъпка. Едно след друго чудовищата се вцепениха, щом ноктите ги пронизаха. Крас потри ръце (където вече растяха нови нокти) и с удоволствие се загледа след падащите демони.
— Кориалстраз! — извика той. — Трябва да се отскубнем! Не можем да се бием така вечно!
Този път по-младото му „аз“ го чу и въпреки че очевидно не искаше да оставя битката недовършена, послуша гласа на разума.
— Това може да се окаже по-трудно, отколкото си мислиш!
Крас разбираше точно колко трудно можеше да се окаже. Гибелната стража летеше навсякъде, и драконът, който трябваше да мисли и за ездачите си, се движеше прекалено внимателно. На това разчиташе и Пламтящият легион.
Но трябваше да се махат. Вече бяха изгубили твърде много време.
Левиатанът избълва струя огън и изпепели един невнимателен страж.
— Имам идея! Предния път проработи. Отново се дръжте здраво!
Нито Крас, нито нощният елф бяха преставали да стискат до побеляване люспите на дракона, след като предния път едва не паднаха. Въпреки това и двамата направиха всичко възможно да се укрепят още по-добре.
И едва го бяха сторили, когато крилете на Кориалстраз спряха да порят въздуха.
Драконът потъна като камък, оставяйки стреснатите демони високо в небето. Докато се сетят да го последват, той летеше твърде далеч, за да могат да го на стигнат.
Малфурион изкрещя. Крас стисна зъби и си спомни — твърде късно — колко любима му беше тази стратегия като по-млад. Повечето врагове, дори от собствения му вид, очакваха един дракон да си стои в небето. Магьосникът смътно си спомняше как е изпитал подобно чувство за пропадане в мига, в който Кориалстраз се беше борил с двата черни стража на Нелтарион.
Падаха все по-надолу и по-надолу, а драконът използваше крилете си само за да се предпази от обръщане. На пътниците му им се струваше непосилно да се задържат на неговия гръб, но по някакъв начин все пак успяваха да го сторят.
На Крас му мина през ум, че при тази гъста мъглата по-младото му „аз“ можеше и изобщо да не забележи земята, преди да се удари в нея, но после стана нещо странно — мъглата просто изчезна. Сякаш някое титанично същество я бе прерязало с нож. Все още се носеха бледи валма, но видимостта беше достатъчно добра, за да може драконовият магьосник да вижда хълмовете далеч под тях.
— Ха! — изрева триумфиращо Кориалстраз. Той отново размаха криле, разтърсвайки леко спътниците си. После драконът улови въздушното течение и отново полетя. От Пламтящия легион нямаше и следа.
Кориалстраз не възнамеряваше да чака да го догонят. Той се понесе към първоначалната им цел, движейки се със скорост, която никой от демоните не би могъл да постигне.
Седящият зад Крас Малфурион ахна:
— Дано никога не ми се наложи да правя това отново! Нощните елфи със сигурност не са родени да летят толкова много, колкото аз напоследък!
— След това пътуване не бих те винил заради подобни чувства… — Крас внезапно забеляза пътя напред. — И отново имам усещане за дежа вю. Много притеснително.
— Какво има? Какво не е наред? Още демони?
— Такава ситуация щеше да е проста и ясна, друиде. Това изглежда много по-сложно.
— Какво имаш предвид?
— Виж например тази прочистена област сред одеялото на зловредната мъгла на Легиона.
— Може би моят народ ги е надвил и това е първият знак.
На магьосника му се искаше да споделя оптимизма на Малфурион. Той отново погледна към небето и също както Брокс често правеше, подуши въздуха. Това, което усети, почти го зашемети с мащабите си и потвърди страха му.
— Кориалстраз! Подуши въздуха! Кажи ми какво долавяш!
Драконът незабавно се подчини. Доколкото Крас можеше да види изражението му, Кориалстраз също се стресна.
— Надушвам… надушвам собствения ни вид…
— Само един?
— Не… но са толкова много, че се преплитат…
— Какво значи това? — запита Малфурион.
Драконовият магьосник изсъска:
— Това значи, че демоните, с които се бихме, са ни навредили повече, отколкото бих могъл да си представя!
— Но… ние им избягахме съвсем невредими…
Крас предпочиташе още няколко рани пред това, което им бяха сторили. Дори минутите, използвани, за да избягат от капана, бяха твърде много. Другите вече бяха стигнали твърде напред.