Яростният му поглед падна върху Илидан. Младият магьосник най-сетне бе достигнал границата. Убиваше свои и най-ужасяващото беше, че или не забелязваше, или не го интересуваше.
Забравил напълно Пламтящия легион, Ронин започна да си прокарва път към близнака на Малфурион. Някой трябваше да поиска сметка на Илидан; това не можеше да се случва повече.
Обектът на гнева му се обърна и го видя как се приближава. Илидан му се усмихна триумфиращо, което по никакъв начин не смекчи яростта на магьосника.
Но после младият нощен елф се загледа зад гърба на Ронин. И очите, и усмивката му се разшириха и той посочи нагоре.
Въпреки че не искаше нищо да го разсейва, Ронин трябваше да погледне.
Неговите очи също се разшириха… и на устните му се появи проклятие.
Във внезапно изпълнилото се с живот небе летяха дракони. Стотици дракони.
— Не… — изръмжа Ронин към носещите се високо създания. Можеше да различи онзи, летящ най-отпред. Черен и толкова огромен, че можеше да бъде само един-единствен левиатан. А това на свой ред значеше, че това може да е само един определен момент от историята… най-лошият, поне доколкото се отнасяше до защитниците. — Не… не сега… не сега…
Двайсет
Много малко неща можеха да смутят Аркемонд. Той подхождаше към всяка ситуация с аналитичния си ум — нощните елфи, магията, дори драконите.
Но сега даже той бе разтърсен. Не очакваше драконите да се появят в подобни количества. Всичко, научено за тях, показваше, че те стоят встрани от делата на света, толкова надути, че не можеха да видят дори края на съществуването си, застанал на прага им. За някои от тях, разбира се, очакваше да реагират, но като отцепници и единаци. Аркемонд ги беше включил в плана си, поставяйки безбройните гибелни стражи в мъглите горе, за да са готови да ги свалят.
Но зверовете не само бяха избегнали клопката… бяха дошли всички.
Демоничният командир бързо си възвърна самообладанието. Саргерас нямаше да прости провал в толкова късен етап. Аркемонд се пресегна с ума си и навлезе в мислите на всички ередари и повелители на ужаса. След това им заповяда да обърнат магията си срещу приближаващите ята.
Уверен, че магическата мощ на Пламтящия легион ще се справи с тези натрапници, Аркемонд върна вниманието си върху битката. Натрезимите и уорлоците щяха да елиминират драконите. Та те, в крайна сметка, бяха създания на този свят и силата им беше ограничена от законите му. Легионът представляваше нещо много, много повече.
Да, със сигурност нищо — дори драконите — не би могло да попречи на славната му победа.
Сестринството на Тиранде беше изблъскано към хълмист регион, където се издигаха няколко сгърчени изсушени дъба. Изненадващия наплив на демоните свари нощните елфи неподготвени и въпреки опитите на сестрите да обединят онези около тях, дори те едва успяваха да поддържат някаква надежда при подобен смазващ удар.
Новата върховна жрица сега се бореше пешком, защото нощната й пантера се бе пожертвала, хвърляйки се на остриетата, предназначени за господарката й. Тиранде уби демоните, които погубиха звяра и сега се опитваше да помогне на друга сестра, ранена тежко при същото нападение. Върховната жрица изтегли окървавеното тяло към дърветата, където се надяваше, че ще може да остане незабелязана от нападателите.
От по-високата й позиция битката изглеждаше още по-зловещо. Накъдето и да се обърнеше, Тиранде виждаше море от огнени фигури, които притискаха народа й. Нощните елфи падаха под безмилостното клане.
— Елун, Майко Луна — промърмори внезапно. — Нищо ли не може да бъде сторено за твоите деца? Светът ще свърши тук, ако не направим нещо!
Но богинята сякаш бе дала всичко, което може, защото смъртта продължаваше да спохожда нощните елфи. Тиранде се наведе напред с надеждата да помогне поне на поразената сестра, като в същото време се зачуди дали изобщо трябва да си прави труда.
Странно усещане, че някой я наблюдава, накара жрицата да спре лечението. Тя погледна през рамо, сигурна, че е мярнала някаква сянка. Когато се вгледа по-внимателно, обаче, видя само мъртви дървета.
Точно щеше да се върне към работата си, когато нещо друго привлече вниманието й. Погледна нагоре към небето и отчаяното й изражение се замени с усмивка, изпълнена с надежда.
Дракони изпълваха небесата, дракони от всички ята.
— Слава на Елун! — възкликна тя.