Чак когато Кориалстраз се беше приземил и двамата му ездачи слязоха, Крас успя да каже нещо:
— Какво планираш да правиш?
— Познаваш ме по-добре от всекиго. Знаеш какво възнамерявам да сторя.
Магьосникът знаеше, а сега дори успяваше смътно да си спомни взетото решение. Но онова, което някога беше твърдо предречено, вече не бе такова. Кориалстраз едва не бе умрял веднъж; вторият път можеше да се окаже фатален.
Но въпреки това, той не можеше да спори с решението на дракона. В крайна сметка и самият Крас изпитваше любовта на Кориалстраз към неговата съпруга и кралица.
— Тогава го удари ниско и в гърба — каза той на другата си половина. — Направи и невъзможното, за да го накараш да пусне диска.
Левиатанът сведе глава, оценявайки съвета.
— Взимам мъдростта ти присърце.
И с тези думи Кориалстраз полетя отново, а крилете му махаха бясно, докато се опитваше да набере скорост, преди да атакува. Двамата гледаха отдалечаващия се дракон. Крас не отдели очи от червения, докато консортът на Онази що е живот не изчезна от поглед.
В мига, в който осъзна, че зарът е бил хвърлен, магьосникът се обърна и каза:
— Ела, Малфурион! Трябва незабавно да се върнем при народа ти!
Крас хукна, забравяйки всяко чувство за достойнство. То беше за онези, които имат време и търпение — лукс, с който двамата със спътника му точно в момента не разполагаха. Сега всичко зависеше от това да достигнат Ронин и другите.
Разбира се, въпросът беше… какво ли точно можеха да сторят дори тогава?
Тичаха с всички сили, но на магьосника му изглеждаше, сякаш нощните елфи са все така далеч.
— Твърде бавни сме! — отсече той. — Докато стигнем до тях, ще бъде твърде късно да направим каквото и да е!
— Мога да опитам да призова нещо! Може би Ценариус отново ще ни изпрати хипогрифи?
— Съмнявам се, че ще извадим същия късмет два пъти. Може би… може би, ако успея да достигна Ронин…
Той спря. Поемайки си дълбоко въздух, Крас се опита да достигне някогашното си протеже. Но макар и да усещаше човека, паниката наоколо беше твърде силна. Драконовият магьосник се съмняваше Ронин изобщо да усеща досега.
— Провалих се — каза накрая. Изглежда все пак трябва да продължаваме да тичаме.
— Нека аз опитам. Със сигурност няма да стане по-зле от сега.
Крас изгледа друида.
— С кого мислиш да се свържеш?
— С брат ми, разбира се.
Слабият заклинател обмисли избора, а после каза:
— Мога ли да предложа друг? Може би Тиранде?
— Тиранде? — Бузите на друида потъмняха.
Опитвайки се да не кара елфа да се чувства още по-неудобно, Крас добави:
— Когато те потърсихме в двореца, го сторихме чрез нея и връзката стана мигновено. Мисля, че с моя помощ ще успеем отново. Освен това при нея вероятността да има транспорт за нас е по-голяма.
Малфурион кимна, приемайки логиката.
— Добре.
Все още застанали лице в лице, те седнаха на земята. Магьосникът се вгледа в очите на нощния елф и двамата се концентрираха.
— Тиранде… — прошепна Малфурион.
Крас усети как младежът се пресяга към нея. Друидът и жрицата докоснаха умовете си почти незабавно и така потвърдиха предположенията му. Може би самите те още не го осъзнаваха, но той усещаше дълбоките чувства между тях. Малфурион отново я повика:
„Тиранде…“
„Малфурион? — Тя звучеше едновременно изненадана и облекчена. — Къде…“
„Слушай внимателно. Не мога да обяснявам много — отвърна той, наблягайки доколкото му е възможно на неотложността. — Двамата с Крас се нуждаем от транспорт! Може ли някоя от сестрите ти да се насочи към южните хълмове?“ — Той й изпрати образа на местността в колкото можеше по-големи детайли и почувства, че тя разпознава мястото.
„Самата аз ще дойда!“ — каза жрицата.
Крас се намеси, преди Малфурион да успее да протестира.
„Тя ще може да последва връзката директно до нас. Всеки друг може да се мотае наоколо твърде дълго и пак да ни пропусне.“
Драконовият магьосник почувства съгласието й, а накрая — и примирението на друида.
„Първо трябва да намеря пантери, но ще дойда бързо!“ — И с това Тиранде се отдръпна.
Тя остана свързана с Малфурион, но по начин, който й позволяваше да действа, без мислите му да я разсейват.