За Крас, който добре познаваше чудовищната ярост на Пламтящия легион, той изглеждаше като поредната къщичка от карти.
— Не искам да напускам — промълви червеният дракон. — Но сред народа ни се е спуснало мълчание. Не мога да почувствам дори обичната си Алекстраза. Ти от всички други би трябвало най-добре да разбираш нуждата ми да открия истината.
Кориалстраз знаеше, че спътникът му е дракон като него, но все още не бе направил връзката между минало и бъдеще. Само неговата кралица и съпруга, Майката на живота, знаеше истината и тя не беше казала нищо на консорта си. Някакъв вид услуга към него… или по-скоро към по-старото му аз.
Крас също усещаше празнината и затова прие решението на по-младото си копие да отлети, за да открие причината, макар и това да излагаше на риск и двама им. Заедно те бяха зашеметяваща сила, безценна за лорд Рейвънкрест. Докато Кориалстраз запращаше огнени струи към демоните, Крас можеше да разширява пламъците, за да ги превърне в пълнокръвна огнена буря, с която покосяваха стотици врагове само с един дъх. Но ако се разделяха, ги поваляше болест, която почти напълно ги обезсилваше.
Последните следи от слънчевата светлина изчезнаха отвъд хоризонта. Местността около площадката вече се изпълваше с живот. Нощните елфи не смееха да намаляват бдителността си в нито един момент, независимо дали бе нощ или ден. Силата на навика бе довела до смъртта на стотици в ранните дни на войната. И все пак тъмнината винаги беше добре дошла, защото колкото и да бяха свързани с Кладенеца на вечността, елфите получаваха сила и от луната и звездите.
— Доста мислих — промълви Крас и остави вятъра да погали тясното му лице. Заради огромния си ръст, Кориалстраз не можеше да влезе в замъка Блек Руук. Въпреки това масивната сграда му позволяваше да кацне на покрива й. Поради тази причина Крас бе избрал също да спи там, използвайки за удобство само едно тънко одеяло. Предпочиташе и да яде заедно с дракона, прекарваше повечето си време с него, освен когато дългът го зовеше да се спусне надолу в цитаделата. За останалото той се обръщаше към Ронин — единственият освен него, който разбираше изцяло положението му.
— Възможно е да има начин все пак да пътуваме заедно — продължи той. — Така да се каже.
— Нямам търпение да го чуя.
— Някъде по теб трябва да има поне една разхлабена люспа, нали?
Драконът разпери криле и се разтърси като голямо куче. Люспите му издрънчаха ритмично. Челото му се набръчка, докато той внимателно се ослушваше, а после изви змийския си врат, за да огледа едно място на десния си заден крак.
— Мисля, че тук има една.
Драконите нормално губеха люспи по начина, по който другите животни губят козина. Откритите места бавно се втвърдяваха и накрая се превръщаха в нови люспи. Понякога, когато повече от една се изхлузеше, драконът трябваше да внимава, защото меката плът за известно време ставаше уязвима за оръжия и отрова.
— Бих искал да я получа… с твое разрешение.
Кориалстраз би отказал на всеки друг, но с времето се бе научил да вярва на Крас като на самия себе си. Някой ден магьосникът се надяваше да е в състояние да му каже истината, ако изобщо доживееха толкова дълго.
— Твоя е — отвърна червеният гигант с готовност. След това Кориалстраз почеса мястото със задната си лапа. Само след миг люспата с размери на човешка глава падна на пода.
Крас бързо я взе и я огледа внимателно, а после кимна одобрително. Погледна към спътника си.
— А сега и аз трябва да ти дам нещо в замяна.
— Това едва ли е нужно…
Но драконовият магьосник знаеше за какво говори. Лошо му се пишеше, ако заради намесата на Крас в миналото, нещо се случеше с по-младото му „аз“.
— Не, всъщност е…
Той остави настрани люспата, загледа се в лявата си ръка и се концентрира. Слабите елегантни пръсти се сгърчиха и станаха гущероподобни. По плътта се появиха люспи, първо на върховете на пръстите, а после надолу по дланта, стигайки малко отвъд китката. Ноктите му се удължиха и станаха остри и извити…
Когато трансформацията започна, през тялото му премина усещане за ужасна агония. Той се преви на две и почти припадна. Кориалстраз инстинктивно се протегна към дребната фигурка, но магьосникът го отпрати с махване на ръката.
— Ще го преживея!
Все още превит и давещ се за въздух, Крас сграбчи променената си ръка и започна да дърпа малките люспи. Те обаче отказаха да поддадат. Той стисна зъби и задърпа две от тях колкото можеше по-силно.