Малигос вдигна щит от дим, но това със същия успех можеше и да е най-обикновен пушек. Сивата светлина го удари и го отхвърли назад. Той полетя над хълмовете и отвъд хоризонта, надавайки рев на агония.
Съдбата, която Нелтарион беше предвидил за съпругите и последователите му, обаче, бе много по-ужасяваща.
Драконите замръзнаха като един, и после се свиха. Спукаха се като водни мехове. Писъците им бяха ужасяващи за слуха. Макар и да се бореха, никой не можа да избегне сивата светлина.
Останалите ята се опитаха да им помогнат, но вече беше твърде късно. Останали само изсъхнали обвивки, щом магията и жизнените им сили бяха изсмукани от Демоничната душа, умиращите сини дракони се разпаднаха на прах и се понесоха по вятъра.
— Не… — ахна ужасен Кориалстраз и се опита да се надигне. Главата му се завъртя и той отново падна, унищожавайки напълно останките на хълма, върху който се бе срутил. — Не…
— Глупаци! — изтътна Земният пазител без следа от съжаление за току-що стореното. — Предупреждавах ви отново и отново! Аз ви превъзхождам хилядократно! Всичко, което съществува, ми принадлежи! Всичко, което живее, живее по моя воля!
И после, без да си прави труда да ги поглежда, Нелтарион запрати чудовищен ураган, който разпръсна останалите дракони, все едно са само прашинки. Дори Алекстраза и Изера не можеха да се борят срещу него; двата Аспекта бяха пометени със същата лекота като останалите. Заедно с другите те полетяха извън поглед, като през цялото време се въртяха безпомощно. Нито един от стотиците дракони не можа да избегне магията на Нелтарион.
Тялото на Аспекта беше издуто непропорционално. Туловището му бе покрито от блестящи прорези. Чудовищният дракон се обърна отново към нощните елфи и техните врагове.
— А вие! Вие още не сте си научили урока! Ще го научите! Ще го научите!
Той отново се изсмя, а свободната му предна лапа стисна единия от отворите на рамото му. Сякаш за първи път осъзна ужасните промени, които бе претърпяло тялото му, и изражението му се замени от почуда. А после Нелтарион изкрещя към наблюдателите долу:
— Ще видим кой е достоен за моя свят! Оставям ви с вашата малка война… разрешавам ви да се биете, за да видя кого ще оставя да живее и да ме почита!
И с един последен лудешки смях черният бегемот се обърна и отлетя надалеч.
Кориалстраз благодари на небесата, че Земният пазител не продължи бясното си унищожение, но знаеше, че отдихът ще бъде само временен. Макар и да се чувстваше силен по време на трансформацията, нанесена му от диска, Нелтарион най-сетне беше осъзнал, че трябва да направи нещо срещу силите, разкъсващи тялото му на парчета. Слабият червен беше сигурен, че черният съвсем скоро ще намери разрешение… и тогава Аспектът със сигурност щеше да се върне, за да вземе „своя“ свят.
Кориалстраз отново се опита да се изправи, но тялото му все още не искаше да му се подчини. Той се вгледа с надежда в мътните небеса, но не видя и следа от народа си или от Алекстраза. През ранения червен премина вълна на страх… страх, че и те са били постигнати от съдба, подобна на тази на ятото на Малигос. От окото му покапа сълза, щом си представи своята кралица безпомощна и безжизнена, просната на някой планински връх. Но колкото и да се опитваше, дори тези зловещи картини не му помогнаха да се изправи.
„Да си почина… трябва да си почина… После ще намеря Крас… Той ще знае какво да направи…“
Червеният гигант остави главата си да се спусне на земята. Имаше нужда само от няколко минути. После щеше отново да полети във въздуха.
Но в този миг острият му слух долови нов груб звук. На Кориалстраз му отне само секунда да го разпознае.
Звукът на битка.
Демоните отново нападаха.
Кошмар. Крас се бе озовал насред ужасяващ кошмар. Двамата с Малфурион бяха достигнали място, откъдето, макар и все така да не виждаха развоя на битката на земята, можеха да гледат ставащото сред небесата.
Крас наблюдаваше безпомощно как народът му пада като жертва на едно обезумяло създание.
Видя как по-младото му „аз“ смело — ако и глупаво — се опитва да се пребори с Аспекта. Битката протече по очаквания от магьосника начин, макар и спомените му за това време почти да отсъстваха. През тялото му премина тръпка, когато Кориалстраз най-накрая падна от небето, но макар Крас да почувства болката, също така усети, че червеният е жив… което точно в момента беше твърде малка утеха.