Поведе я по склона на хълма. Дори тук горе не беше спокойно, защото нощните елфи и демоните вече се бореха в основата му. В момента обаче Малфурион просто нямаше друг избор.
Няколко зелени растения още бяха вкопчени в живота. Друидът докосна едно и измоли влагата му. Поднесе зелените листа към устните на Тиранде и остави безценната вода да се стече в устата й.
Тя изстена. Той я намести по-удобно, а главата й разположи в сгъвката на лакътя си.
— Спокойно, Тиранде. Спокойно.
— М… Малфурион… другите…
— Те са добре — излъга той. — Дай на главата си минута да се прочисти. Ударила си я при падането.
— Хел’джара! Тя… то мина право през нея!
Малфурион тихо прокле; ако тя си спомняше смъртта на едната от сестрите, значи щеше да си спомни и прекалено много други неща.
— Опитай да се отпуснеш.
Но още докато го казваше, самият той се напрегна. Беше сигурен, че някой го наблюдава.
Друидът бързо се огледа зад гърба си и му се стори, че вижда някаква мимолетна сянка. Едната му ръка незабавно се сви в юмрук. Нима някой от нападателите се беше прокраднал през обръча на битката?
— Тиранде — прошепна младият нощен елф. — Ще отида да поговоря с Крас. Той не е далеч. Ти си почивай тук.
Тя се вгледа в него с изражение, което показваше, че е открила нещо нередно в думите му, но не може да определи точно какво. Надявайки се умът й да не се прочисти твърде бързо, за да си спомни, че магьосникът се е отделил от тях, Малфурион нежно я положи на земята, а после се измъкна.
Докато предпазливо си проправяше път към мястото, където смяташе, че е видял сянката, друидът се концентрира върху магии, които да използват заобикалящата го среда. Земята тук щеше да откликне с готовност, ако той искаше с нейна помощ да унищожи адски пазач или някакъв друг демон.
Някой или нещо със сигурност бе минало оттук. Видя лека вдлъбнатина на едно място, но тя изглеждаше по-малка, отколкото би очаквал да остави някой от страховитите войни. Отпечатъкът говореше или за много дребно създание, или за някое животно, но Малфурион не можеше да каже какво. Също така следите бяха като от повече от едно същество.
Той заобиколи едно дърво и спря за миг. Някъде напред се чу звук от дращене по камък. Друидът се затича, готов за атака. Но когато заобиколи следващото дърво, видя не демон, а по-дребно и познато създание. Друг нощен елф.
Тя се скри от погледа му, изплъзвайки се твърде бързо, за да може да я последва, без да остави Тиранде сама в твърде голяма опасност. Младото момиче не носеше броня или роба на храма, а по-скоро дрехи, в каквито бяха облечени много от бежанците. В едната си ръка държеше нещо дълго и дървено, но краткият поглед, който й бе хвърлил преди да избяга, не му показа точно какво.
Не беше толкова изненадващо да види цивилен тук. Оцелелите бежанци вероятно се бяха разпръснали от страх. Демоните решително изблъскваха армията назад и този път сякаш нямаше нищо, което да може да спаси нощните елфи.
Малфурион се обърна и побягна назад към мястото, където бе оставил Тиранде. Тя беше единственото, което имаше значение за него. Не можеше да направи нищо за някакъв млад беглец, озовал се толкова далеч от останалите.
Друидът притича покрай дърветата, а очите му вече търсеха жрицата. Беше загубил ценно време да гони момичето; трябваше да вземе Тиранде и двамата да се дръпнат от битката, преди тя да достигне хълма.
Когато заобиколи последното дърво, Малфурион въздъхна облекчено. Звуците на борбата все още се намираха на разстояние. Тиранде беше в безопасност…
Спря на място, когато видя лежащата неподвижно жрица… и зловещата фигура, надвиснала над нея.
Би трябвало да е невъзможно създанието да го чуе, но то въпреки това се обърна към Малфурион. Подобната на козел фигура се изправи срещу него, а копитата й подритваха каменистата почва. Горната половина на съществото приличаше на нощен елф, ако се изключат гнусните рога, издигащи се над главата му. Твърде близкото до собствения му народ лице се ухили към друида и новодошлият нетърпеливо протегна ноктестите си пръсти.
Но по-ужасно от всичко останало, дори от това, че съществото се извисяваше точно над Тиранде, бяха чертите му.
Малфурион познаваше това лице. На никого не беше казал, но го виждаше в кошмарите си. Макар в извивките му да имаше някои промени, той никога не би могъл да сбърка очите… черните кристали с алени ивици…
Лорд Ксавиус се беше върнал от мъртвите.