Докато се приготвяше за заклинанието, Ронин хвърли един последен поглед към Илидан. Заклинателят все още изглеждаше бесен, но май изпълняваше нарежданията му. В крайна сметка, надяваше се човекът, братът на Малфурион щеше да успее да оцени стореното от него днес.
Или поне огненокосият магьосник се надяваше да е така.
След явното освобождаване от длъжност, последното, което Илидан чувстваше в момента, беше благодарност. През целия си живот бе слушал, че е предопределен за величие, за легенди, и сега вярваше, че времето му е дошло. Народът му беше в паника и между тях и пълното им изтребление нямаше нищо. Със сигурност сега беше моментът той да се превърне в част от епичната история.
И може би щеше, ако не бяха двама от онези, на които вярваше най-много. Лорд Рейвънкрест го беше взел под крилото си и бе издигнал Илидан от нищото до магьосник с благороднически ранг само за едно мигване на окото. Новият му господар му беше дал контрола върху оцелелите лунни стражи и близнакът на Малфурион вярваше, че изпълнява добре ролята си на водач-заклинател.
Сега обаче Рейвънкрест го сваляше от поста му, заменяше го с магьосник, който дори не беше нощен елф. Колкото и да уважаваше Ронин, това бе твърде много за Илидан. Човекът със сигурност би трябвало да вижда това. Ако странникът наистина имаше доверие в уменията му, никога не би приел тази роля.
Неговият миг на величие му беше откраднат… и вместо това му заръчваха да извика своя будещ възхищение у всички брат…
Тъмните мисли, които напоследък нахлуваха в ума му, се върнаха с пълна сила. Макар наистина да се опитваше да създаде връзка според заповедта, Илидан донякъде се надяваше да открие, че Малфурион не отговаря, защото е паднал под остриетата на Пламтящия легион. Младият нощен елф очакваше брат му да умре в героична битка, разбира се, но извън тази представа откри, че изобщо не се чувства зле от мисълта за мъртвия Малфурион. Тиранде очевидно щеше да се разстрои, но магьосникът би могъл да я утеши…
Мислите за жрицата разсеяха по-голямата част от мрака. Илидан се почувства зле от това, че случващото се във фантазиите му би я наранило. Как изобщо можеше да си помисли да й причини това, та дори заради себе си? Тя бе избрала Малфурион и решението й беше финално.
Илидан отново се насили да се концентрира върху близнака си. Първо щеше да се справи със ситуацията, а после да взима решения за бъдещето. Беше вярвал, че то се намира при Рейвънкрест и Тиранде, но и в двата случая грешеше.
Сега Илидан знаеше къде точно му е мястото…
Брокс замахна яростно и обезглави един адски звяр, който се опитваше да пробие линиите. Близо до него Джарод и останките от първоначалната охрана даваха всичко от себе си, за да удържат вражеския наплив. Повечето от тях отдавна бяха загубили пантерите си и сега се биеха рамо до рамо с останалите защитници.
Оркът мерна с периферното си зрение полуразкъсано знаме, носено от ездач. Изсумтя изненадано, разпознавайки го като едно от онези, стоящи обикновено до това на Рейвънкрест. Нима защитниците бяха толкова разбити и толкова близо до ръба на поражението, че вече липсваше всякаква организация?
Той погледна наляво и страхът му се потвърди; черното знаме на Блек Руук се вееше съвсем наблизо. Брокс не си спомняше да са отстъпвали толкова много и все пак имаше неопровержимо доказателство.
Виждаше лорд Рейвънкрест да язди, заобиколен от личната си охрана. Господарят на замъка Блек Руук представляваше впечатляваща гледка дори за ветерана. Първоначално Брокс не уважаваше твърде много нощните елфи, но Рейвънкрест се доказа като роден войн, достоен да бъде наречен орк.
Около благородника се тълпяха други нощни елфи, които извличаха сила от могъщото му излъчване. Рейвънкрест правеше това, на което не бяха способни дори магьосниците — буквално вливаше сила в своите последователи само с присъствието си. Лицата, които Брокс виждаше, носеха решителни и горди изражения. Те очакваха да умрат, но щяха да сторят всичко възможно да отнемат победата от демоните.
После един ездач се приближи много по-близо до гърба на Рейвънкрест, отколкото Брокс считаше за необходимо. Нощният елф имаше мрачно изражение, което не пасваше с тези на останалите и погледът му бе впит в командира, а не във вражеските редици.
Оркът внезапно се затича към Рейвънкрест.
— Брокс — извика Джарод. — Къде отиваш?
— Бързо! — изтътна зеленокожият войн. — Трябва да го предупредим!