„Няма ли тогава да се обърне към теб, братко — могъщият и величествен повелител на природата? Каква помощ би могла да иска от един прокълнат глупак, от неудачник, обречен от цвета на очите си на фалшиви мечти и фалшиви надежди?“
„Илидан! Ще я измъчват! Ще умре от ужасяваща смърт!“
От близнака му обаче дойде само мълчание. Илидан явно се беше отдръпнал от него. Връзката още съществуваше, но почти недоловимо.
„Илидан!“
Лицето на Ксавиус изпълни взора му и го изтръгна от мисловния разговор. Неестествените очи сякаш се опитваха да пробият неговите, за да разберат какво става в ума на друида.
— Това ли нещо ме обрече на ужас, по-голям от смъртта? — изсъска сатирът. — Ако ти си моят най-велик враг, значи съм заслужавал всичко, което ми стори Великият, че дори и повече…
Той щракна с пръсти и отдясно на Малфурион дойдоха още половин дузина от гнусните създания. Ксавиус посочи към неподвижното тяло на Тиранде и в същото време погледна към битката.
— Скоро ще достигнат това място. Нека напуснем преди да стане… некомфортно.
Ксавиус се върна към Тиранде, докато трима други сатири — очевидно също Аристократи — вдигнаха високо ръце и започнаха да правят някаква магия. Малфурион веднага разбра какви са плановете им. Създанията не можеха да се надяват да избягат по друг начин, освен чрез портал. Щом можеха да издигнат такъв, който да прекрачва пределите на времето и пространството, едва ли щеше да им е трудно да отпътуват и до Зин-Азшари.
А веднъж стигнеха ли там, умираше всякаква надежда за него или Тиранде.
„Илидан!“
Но дори настойчивостта, която се опитваше да предаде, не накара близнака му да отговори. Беше останал, сам.
Звуците на битката се долавяха все по-наблизо. В празния въздух между тримата сатири се оформи чернота.
Ксавиус протегна ръце към Тиранде, а усмивката му беше по-широка и зловеща от всякога.
— Тя ще се наслади на компанията на Великия — изкикоти се той. — Преди да умре…
Порталът стана широк и висок, достатъчно голям, за да пропусне демоничните изчадия и техните пленници. Ксавиус вдигна жрицата в ръцете си, сякаш тя нямаше никаква тежест за него…
И една перната стрела се заби в рамото на сатира…
Двайсет и три
Черните мисли направо задушаваха Илидан. Той изпълни заповедта на Ронин да намери брат си, само за да му бъде напомнено отново за неадекватността и провалите му. Нямаше значение, че и Малфурион, и жената, която обича, са попаднали в някаква ужасна беда. Имаше значение само това, че собственият му брат ясно му показа, че е спечелил любовта на Тиранде, без дори да разбере, че е имало съревнование. Безвредният му близнак сляпо се бе натъкнал на най-великата награда от всички, докато Илидан, който се беше борил за нея, не можеше да покаже никакъв резултат от усилията си, освен нараненото си сърце.
Една малка част от магьосника нашепваше да не обръща внимание на това и да им помогне. Най-малкото трябваше да стори нещо за Тиранде. Някаква ужасна сила, която служеше на Пламтящия легион, я държеше в лапите си.
Пламтящият легион. От време на време Илидан се чудеше колко ли по-добро щеше да бъде състоянието му, ако служеше на кралица Азшара и Аристократите. Сега те сякаш бяха на прага да пожънат успеха от съюза си с демоните. Крас и Ронин се кълняха, че Легионът ще унищожи целия живот на света, включително кралицата и нейните хора, но това със сигурност не можеше да бъде вярно. Тогава Азшара не би се присъединила към тях, нали? Аристократите трябваше само да затворят портала и заплахата щеше да изчезне. Ако го държаха отворен, то бе само защото знаеха, че е в тяхна полза да го поддържат.
Илидан изръмжа. Главата го болеше от противоречивите мисли, които само допреди няколко дни го отвращаваха. Той погледна към мястото, където Ронин направляваше усилията на лунната стража. Магьосникът не изглеждаше от типа, който ще отстъпи подобна позиция, щом веднъж я е придобил. Илидан прокле. Сега, в добавка към брат му, и Ронин, и лорд Рейвънкрест го бяха предали…
„Илидан!“ — долетя до него отново гласът на Малфурион, този път още по-отчаян.
Магьосникът затвори ума си за повика му.
Тиранде падна от хватката на сатира, но се приземи меко на земята. Дори тогава не се размърда, което отново убеди Малфурион, че жрицата е омагьосана от Ксавиус.
Някогашният съветник стисна рамото си, където стрелата се бе забила много надълбоко. От раната течеше кръв, но Ксавиус изглеждаше повече ядосан, отколкото наранен. Стисна дръжката, но когато острието отказа да излезе, той просто счупи края в безпомощен яд.